Мястото с Николета Атанасов‪а‬ Николета Атанасова

След толкова много обстрели ставаш като животно, което сякаш надушва кога идва опасността.На 24 февруари преди точно една година руската армия нахлу в Украйна. Случи се немислимото за ХХI век – война в Европа. През тези 365 дни Русия подложи Украйна на постоянен обстрел с ракети, а украинците „вече познават по звука какъв тип е снарядът и от какво е изстрелян“.
В страната бяха разрушени болници, училища, детски градини, жилищни блокове, цели села и градове, заради което загинаха хиляди невинни деца и възрастни. В много украински градове бяха извършени зверства от руските войници. „Кланета, изнасилвания... Ужас!“ В навечерието на 2023 г. по нареждане на руската държава в Украйна бяха разрушени топлоцентрали и отоплителна инфраструктура.
Хиляди украински бежанци днес са пръснати в европейски градове. Навсякъде държавите, които ги приемат, се опитват да им осигурят достоен живот. България прави изключение – „тя е държавата, която се отнася с безпрецедентна жестокост към бежанците“. Пак България, за разлика от останалия демократичен свят, е държавата, чийто президент не желае да изпраща военна помощ за Украйна. През това време в Русия пропагандата е толкова могъща, че руснаците не знаят какво се случва наистина в Украйна. „В Русия войната е тема табу. Голяма част от народа там е изпаднал във вътрешна емиграция, за да оцелее, други са напълно зомбирани.“
Това са думите, с които героите ни в този епизод пресъздават своите преживявания в Украйна, България и Русия през тези 365 дни на война. Война, която продължава и до днес.
Автор: Николета АтанасоваУчастват: Алла, една украинска жена; Маргарита Шурупова, руска журналистка, избягала в България от режима на Владимир Путин; Десислава Олованова от Фондация „Три жени“; Калоян Константинов, главен редактор на „КлинКлин“, посетил Украйна през 2022 г.; доц. Ирина Перянова, преподавателка в УНСС
Превод от руски: Албена Стаменова и Николета Атанасова
Аудиообработка: Николета АтанасоваЗвукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев Звукови среди: Николета АтанасоваМузика: Фрагменти от украинската песен „Червона калина“ в изпълнение на Николета Атанасова и Бойко Амаров Заглавна снимка: Светлана Йорданова,

Взривът беше толкова силен, че моментално всичко изгоря и 40 души сякаш се разлетяха на молекули… Изгоряха живи…Разказът ни за войната в Украйна продължава. В него следим историята на украинката Алла, избягала у нас заедно с дъщеря си от бомбардировките в Киев, но четири месеца след началото на войната се завръща в Украйна, за да бъде до мъжа си. От дома им в Киев са останали само цветята на балкона. Семейството се мести във Виница, малко градче на юг от Киев, с надеждата, че там няма атаки от Русия. Но едва няколко седмици по-късно руските ракети долитат изненадващо и при тях. Оттам Алла разказва за ужаса да чуеш и видиш ракетите и за търсенето на любими и близки хора сред руините на взривеното градче.
В предишния епизод в историята ни за войната навлезе и още един герой – Юри, украинец от Мариупол, който преди нахлуването на руските войски в Украйна живее и учи при майка си в Москва. Юри бяга от Русия в България още през първите дни на войната. В началото на август той пътува до Москва за кратко, за да доведе приятелката си в България. На границата се сблъсква с ФСБ и е подложен на шокиращи разпити.
Съблякоха ме гол и започнаха да ме снимат… Един от служителите започна да разглежда телефона ми, да чете контактите ми в Telegram и да търси проукраински канали. Съобщиха ми, че когато съм бил задържан в Москва, са сложили устройство в апарата ми, което засича всички инсталирани приложения. Аз отричах, но те имат в базите си данни всичко за мен и семейството ми. Кога съм преминавал границата и с кого, с какви татуировки съм, имат отпечатъците ми, мои снимки – всичко!Внезапно обаче след завръщането му в България у Юри настъпва странна промяна и той взема още по-странни решения за бъдещето си. Приятелката му рускиня е в София с него само от седмица, когато той ни казва, че няма да остане в България и се връща обратно в Москва. Изненадата ни е голяма, а обясненията му – не съвсем логични. Какво се случи с Юри, докато беше за кратко в Русия? Защо доведе приятелката си тук и сега я изоставя сама в непозната страна?
Заплетената лична история на две почти деца, избягали в България от Русия, повдига много въпроси, които надхвърлят частното пространство на героите в нея. Обърканите им съдби

Войната се усеща навсякъде, дори и в градовете, където не падат ракети. Но в Киев почти всички сгради около моя блок са разрушени. Лицето на Киев се е променило много.Продължаваме разказа си за войната в Украйна. В него следим историята на Алла, една украинска жена, избягала от бомбардировките в Киев с детето си и с един куфар, оставила зад гърба си своя съпруг, който да брани страната им от руското нашествие. Четири месеца след началото на войната Алла се завръща в Украйна, а причините за това нейно решение са лични. Разказът ѝ оттам разкрива много повече от ужаса на разрушените градове и погубените човешки съдби. В него се търси бъдещето на Украйна – как ще поправят унищожената инфраструктура на страната, какво ще стане с хилядите безработни, ще могат ли да се отопляват зимата, къде ще учат децата, които са останали с родителите си в Украйна и за които в момента властите подготвят бомбоубежища в мазетата на училищата.
Но кой родител би пуснал детето си на училище, ако има опасност да падат ракети върху него?Докато с Алла говорим често по телефона, когато има добра връзка с Украйна, в историята ни за тази война навлезе още един герой – Юри. Той е украинец от Мариупол, 19-годишен. Когато войната започва, Юри живее и учи при майка си в Москва и има двойно гражданство. Бяга оттам още в първите дни след нахлуването на руските войски в Украйна. Не само заради военните действия:
Напуснах Москва, защото знаех, че нищо добро вече не ме чака там. Бях на митинга в подкрепа на Навални и видях с очите си как военизираните отряди с палки нападат и бият невинни жени и възрастни хора, как после ги хващат за ръцете и краката и ги вкарват в автобусите затвори.Юри също попада в „автобус затвор“, държат го там без документи и телефон седем часа. Разказва за методите на действие на т.нар. сътрудници, които следят камерите, скрити из цяла Москва „като в роман на Оруел“, и могат за секунди да арестуват всеки, за когото им се стори, че прави нещо нередно. „Като шпицкоманди са.“
Бабата на Юри е от Мариупол, но е от вярващите на руските медии поддръжници на режима на Владимир Путин и на войната му в Украйна. Какво се случва с нея и с приятелката ѝ, след като отиват в Москва; защо руските приятели н

Буча… При мой колега избягаха хора от Буча още преди нашата армия да влезе там, те бяха в шок от мародерството и жестокостта на руснаците. Разказаха как обират домовете на хората, изнасилват, убиват и безчинстват с населението.Продължаваме разказа си за войната в Украйна. В него следим историята на Алла, една украинска жена, избягала от  бомбардировките в Киев с детето си и с един куфар. Оставила е мъжа си там, за да брани страната им от руското нашествие.
Алла е в България от месец. Виждаме се или се чуваме почти всеки ден. Докато хапваме сладолед с нейна приятелка Юля, също бежанка от Украйна, разбирам, че и двете още се будят без повод в пет часа всяка сутрин, защото тогава са били въздушните сирени в Киев. Разбирам и защо тригодишният син на Юля рисува само бойни ракети. На първото шествие в подкрепа за Украйна Алла споделя с мен, че мъжът ѝ се притеснява тя и дъщеря им да ходят на такива места заради проруските настроения в България. Говорим за този проблем, както и защо България все още не изпраща военна помощ на Украйна.
По площадите на София, докато сме на поредното шествие, телефонът ѝ често звъни и ставам свидетелка на постоянните разговори с майка ѝ, която се опитва да се евакуира от Харков, но вече няма такава възможност. Чакаме заедно вести от брат ѝ, който е ранен тежко в Мариупол. Каквото и да правим, не спираме да говорим за войната, за несигурните „зелени коридори“, за лъжите на прокремълските медии за Буча и защо много хора си мислят, че зверствата, които руската армия извърши там, не ги засягат.
Алла ме изумява. При всяка наша среща очаквам как лошите новини от Украйна по някакъв начин ще я пречупят, но тя всеки път след разговор с майка си или с мъжа си успява да се овладее, да прогони страха за тях и да се усмихне. Вместо да плаче, Алла ми разказва спомени от пътешествия на семейството ѝ в различни украински градове, смее се на комични ситуации, които са преживели там някога, държи Украйна в мислите си постоянно, но е приела, че днес живее тук. Не губи духа си и за миг. Обмисля дали да се прибере в Киев, но не вярва, че руснаците ще спрат. Засега остава в България.
На фона на този толкова личен разказ, в епизода следим и хронологията на бойните действия в Укра

Не ми казвайте, че руските войски не виждат, че стрелят по цивилни домове и убиват мирни хора! Напротив, много добре знаят и разбират какво вършат. Но аз ги съжалявам тези руски войници, че са толкова жестоки.Продължаваме разказа си за войната в Украйна, в който следим историята на Алла – една украинска жена, избягала от бомбардировките в Киев с детето си и с един куфар. Мъжът ѝ е останал там, за да брани страната им от руското нашествие.
Алла е в България от три седмици, но още в началото на престоя ѝ у нас лоши хазаи внезапно увеличават наема до непосилен размер. Тя спешно търси нов дом за себе си и дъщеря си, а ние сме заедно в тези тежки за нея дни. През цялото време тя ни разказва за жестокостта на руските войници, за това как убиват невинни хора в Украйна. Спомня си колко китни са били Буча и Ирпин – малките градчета до Киев, в които сега „вече няма нищо, само пепел“. Говори с болка за пропагандата в Русия, където има роднини, но заради глупостите, които им набиват в главите, днес те наричат Алла и семейството ѝ фашисти. Най-много ѝ тежи самотата тук: „Когато пристигнахме с автобуса, усещането за общност още го имаше. Сега съм сама и ако изпадна в беда, няма на кого да се обадя.“ От три седмици почти не се е хранила: „Имаме пари. Просто сигурно съм още стресирана, а и няма къде да приготвя за мен и детето нещо вкусно.“
Алла идва в дома ми, за да сготвим борш по украинска рецепта. Искам да я видя, че се храни. Смяхме се, когато не разбирах руската дума за тиган. Плакахме, когато майка ѝ се обади от окупиран град в Украйна и каза, че не излизат от убежищата. Страхувахме се заедно, когато съпругът ѝ се обади, за да каже, че руснаците обстрелват градове до полската граница. Развълнувани отидохме заедно в новия ѝ, макар и временен български дом. В същото време украинската журналистка Тетяна Иванска все още е в Киев и ни изпраща тревожни аудиозаписи.
Войната в Украйна продължава и до днес, а политиката на България изглежда колеблива и дори срамна. За всичко това разказваме в „Дом“, втория епизод от поредицата „Украйна не е загубена“.
Автор: Николета АтанасоваУчастват: Христофор Караджов, преподавател по журналистика в Калифорнийския университет; Тетяна Иванска, журналистка о

Те убиват децата ни. Това не е специална операция. Това е война.Войната в Украйна има своята история много преди 24 февруари 2022 г., но нахлуването на руската армия в няколко големи украински града започна на тази дата. Денонощен обстрел, разрушени болници и детски градини, загинали деца и цивилни в Киев, Харков, Мариупол. Десетки изпепелени села.
Президентът на Русия Владимир Путин твърди, че „денацифицира“ Украйна и помага за освобождаването ѝ от нацисткото правителство. Нарича това „специална военна операция“. В същото време украинската армия и цивилни мъже се борят за всяка педя земя от градовете си. „Ако сте дошли да ни защитавате от някого, трябва да разбирате, че щом хората с деца на ръце ви казват да се махнете, значи не ви искат. Украйна воюва за свободата си“, казва Алла, която в началото на март пристига в София заедно с 12-годишната си дъщеря.
Преплитаме съдбите на няколко жени от Украйна. Виктория живее в България от няколко години, но се опитва да помогне на пристигащите у нас украински бежанки и техните деца. Алла и нейна приятелка в момента са в София и ще останат до края на войната. Те разказват за ужаса, през който са преминали, и как децата им продължават да живеят в страх. Размишляват за войната и защо според тях тя няма да приключи за седмици. Тъгуват за съпрузите и близките си, които са останали в Украйна. Страхуват се от непознатите държави, в които ще им се наложи да живеят – може би дълго, без пари и работа.
Ако не спрем Русия в Украйна, ще трябва да я спрем по-далеч. На тази война не трябва да се гледа като на „войната в Украйна“, а като на световна война.С този епизод даваме началото на поредицата „Украйна не е загубена“, посветена на най-новата кървава война в Европа, но през лични истории ще разказваме и за живота на украинските бежанци в България и проблемите, с които те (ще) се сблъскват. Какви са възможностите им да се лекуват у нас, да започнат работа, а децата им – училище, да водят някакъв нормален и спокоен живот далеч от родината? Какво е мястото на българската държава и доброволците за справянето с хуманитарната криза от тази война?
Автор: Николета АтанасоваУчастват: Моника Евстатиева, старши продуцент в американското Национално общ