Паралели и меридиан‪и‬ Александър Детев

През 2019 г. „Подуене блус бенд“ празнува своя 30-годишен юбилей. 30 години отбелязваме и от едно друго събитие – падането на режима на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Съвпадението не е случайно. Групата с фронтмен Васил Георгиев, по-известен като Васко Кръпката, записва завинаги в музикалната история духа на онова време.
„Държавна е земята, отровени полята, замърсена е водата и потисната душата“, гласи началото на култовата песен „Комунизмът си отива“. Следват други емблематични за годините на Прехода песни, като „Ден след ден“ и „Нека бъде светлина“.
Но отиде ли си комунизмът и старият режим, или мимикрира в нова форма, продължаваща да потиска свободата, за която групи като „Подуене блус бенд“ се бореха чрез музиката си? Това попитах Васко Кръпката, с когото говорим две седмици след още един юбилей, отбелязан от него – 60-тата му годишнина.
Борбата като че ли ще бъде вечна. Това е една вечна мисия. Припомням последния куплет на „Комунизмът си отива“ – песента, която 30 години доста врати ми е затворила, но и доста сърца ми е отворила:Диктатори сменяват,отново управляват,лъжата си остава,заборчава таз държава.Архиви унищожават,хората отчуждават,в чужбина заминават,но борбата продължава.Значи аз съм го казал още тогава – че това е една вечна мисия.С Васко Кръпката си говорим също така за музикалната сцена днес, за възможностите пред младите, за състоянието и теченията в музиката в България и по света.
Ние сме си добре в опозиция. Аз не си представям моите песни да станат институция. Зарадвах се, че се изучават в учебници, но аз вярвам, че под лъскавите прожектори не е много щастливо. Вярвам, че да бъдеш популярен, да те харесват хората и [същевременно] да бъдеш ъндърграунд – това е доста висш пилотаж и е много приятно. […] Смятам, че сцената в България все повече се увеличава откъм такава музика. Давам пример веднага – „Миндя рок фест“ от 10 години в едно балканско село. От един малък фестивал се превърна в голям фестивал. „Цвете за Гошо“ – фестивалът в Южния парк, посветен на Георги Минчев, се пълни с десетки хиляди всяка година, и все повече, и повече. Много малки градове, като например Кнежа, имат рок фест. Има рок фест в Севлиево, в Петрич.Обръщаме поглед и към м

В дните между 23 и 26 май в страните членки на Европейския съюз, в т.ч. и Великобритания, избраха новите 751 евродепутати. Равносметката на европейско ниво е следната:
Рекордна средна избирателна активност в страните от Съюза – над 50%. Първи места за ЕНП и ПЕС, но загуба на мнозинството в Европейския парламент. Сериозна зелена вълна, нарастване на подкрепата за центристите и либералите от АЛДЕ, поредна европейска победа за Марин Льо Пен във Франция и Найджъл Фараж във Великобритания и сериозна подкрепа за Лига на Салвини в Италия.
В България пет партии излъчиха евродепутати – ГЕРБ спечели, БСП остана втора, Корнелия Нинова подаде оставка, ДПС излъчи трима евродепутати, а родолюбецът Делян Пеевски избра да служи на българския парламент, макар и от дистанция. Ангел Джамбазки като водач на листата на ВМРО консолидира подкрепата на националистите, „Демократична България“ едва прескочи прага, но все пак Радан Кънев ще представлява обединението в Брюксел, а Десислава Иванчева спечели повече от другите самообявили се за патриотични формации НФСБ и „Атака“, чиято коалиция с ВМРО е пред същински разпад след, меко казано, озадачаващи нападки във връзка със сексуалната ориентация на Джамбазки от страна на лидера на „Атака“ Волен Сидеров.
Във фокуса на общественото и медийното внимание в Европа около изборите обаче се оказа Австрия.Скандален запис на вицеканцлера и лидер на крайнодясната Австрийска народна партия Хайнц-Кристиян Щрахе, в който той обсъжда търговия с влияние и осигуряване на обществени поръчки срещу подкрепа за кампанията му с мнима племенница на руски олигарх, доведе до неговата оставка. Последваха я оставките на другите министри от партията му, а впоследствие се стигна и до успешен вот на недоверие срещу целия кабинет на канцлера Курц.
Коя всъщност е Партията на свободата и изненада ли е подобен скандал за нея? Какъв е хоризонтът пред Австрия след разрива между трите основни партии в страната? Това ще обсъждаме с Атанас Пеканов, експерт в австрийския Институт за икономически изследвания, и с Емил Георгиев, адвокат и кандидат за евродепутат от „Демократична България“.
Доста несигурен изглежда хоризонтът след последните две седмици, които бя

Близо седмица остава до европейските избори, когато гражданите на 28 страни членки ще отидем до урните, за да подкрепим чрез гласовете си най-близката до нашата визия за това в каква посока трябва да се развива общият ни дом Европа.
Шестима кандидати за наследници на Жан Клод Юнкер като председател на Европейската комисия се изправиха на дебат в сряда. Още във встъпителните им думи стана кристално ясна и политическата им платформа.
От левицата в лицето на Нико Куе поискаха повече солидарност и по-малка власт на банките. Той заяви подкрепата си за по-човешко и солидарно отношение към мигрантите. „Зелената“ Ска Келер настоя да защитим „единствената планета, която имаме“ и да се борим за социална справедливост – за малцинствата и в защита на човешките права. Чехът Ян Захрадил, представител на консерваторите и реформистите, желае по-малко вмешателство на Европейския съюз в националната политика – „по-малък, но по-ефективен Европейски съюз“.
Либералите в лицето на Маргрете Вестегер се борят за Европа, която да е по-близка до европейските граждани, да обръща по-сериозно внимание на опазването на околната среда и да постави акцент върху намирането на работа на младите. Манфред Вебер от Европейската народна партия в ролята си на фаворит за поста обеща единство. Той пожела да се бори за ускоряване на икономическото развитие във всички страни членки и по-лесно вземане на общи решения с премахването на единодушието в Европейския съвет. А социалистите в лицето на Франс Тимерманс ще се борят за по-високи данъци за богатите, минимална европейска заплата, равнопоставеност на жените и защита на околната среда.
И ако споменатите тези ви звучат прекалено ясни, та дори скучни, може да включите някой сутрешен блок в българския ефир, за да чуете малко неясни послания, надвикване и не много задълбочено познаване на европейските институции и процеси от страна на повечето българските кандидати за Европарламента. Такава е ситуация – “if you be a young politician”, както написа една от гордостите ни в Брюксел наскоро.
Ние обаче за втори и последен предизборен епизод на подкаста няма да обръщаме внимание на българската кампания, а ще се фокусираме върху кампанията в другите държави.

В края на месец май гражданите на държавите на Европейския съюз, в т.ч. и Великобритания, ще излъчат следващия Европейски парламент, в който ще намерят място новите 751 евродепутати.
Според мнозина тези избори ще се превърнат в еманация на популистките движения, които набраха особена скорост в последните години – от една страна, заради мигрантската криза, от друга, заради все по-ясното разделение между западните държави членки със стожери Франция и Германия и блока около Вишеградската четворка, която концентрира определяните като евроскептични и авторитарни настроения под маската на т.нар. концепция за „Европа на нациите“ и за нуждата от алтернатива на либералната демокрация.
Затова две седмици преди изборите решихме да направим една обиколка из Европа, за която ще ни помогнат няколко изявени българи, представители на нашата диаспора в три от най-влиятелните страни в Европейския съюз.
За предизборната кампания в Холандия ще ни разкаже Маргарита Желязкова, общинска съветничка в град Енсхеде от Движение „Д66“, за което гласуваха най-много холандци на последните европейски избори през 2014 г.
За разлика от България, където тези избори се очакват с доста голямо напрежение, тъй като са и вот на доверие (или недоверие по-скоро) на правителството, тук хората преди малко повече от месец също имаха избори, и то много важни – за Провинциални щати и за Горната камара (която се нарича Сенат и се избира от членовете на т.нар. Провинциални щати – б.р.). В този смисъл нещата са по-ясни и по-фокусирани върху Европа.Във Франция пък на последните европейски избори най-много избиратели подкрепиха „Националния фронт“ на Марин Льо Пен. Може ли това да се повтори, обсъждаме с Йоанна Елми, която живее в Париж и е авторка в „Тоест“, където заедно с Иглика Иванова прави специална рубрика, посветена на европейските избори.
[През 2014 година] близо 60% от французите изобщо не гласуваха. Тези 25%, гласували за „Националния фронт“, са 25% от 40%. Тази победа на Льо Пен е част от голяма картина, в която основният проблем не е крайнодясното. Крайнодясното е проблем, но основният е защо една огромна част от французите не считат за необходимо да гласуват. Във Франция това въздържание от гласуване

Апартаменти, корупция, пакет „Мобилност“, Десислава Иванчева, Цветан Цветанов, Елена Йончева, Пламен Георгиев, Лозан Панов, прокрадваща се мнима заплаха от бежански натиск на границата и мракобесната Истанбулска конвенция, която се завръща с родител 1, 2 и пол 3, 4, чак до 17.
Да, предизборният дискурс явно върви с пълна пара.
Една тема обаче засега остава по-скоро незасегната, а именно темата за българите в чужбина. В последните години те намираха особено място в предизборната кампания – обикновено в контекста на опитите за ограничаване на правото на глас на сънародниците ни в Турция от страната на партиите, водени от Симеонов, Каракачанов и Сидеров. Съответният опит за рестрикции, насочени и към останалите ни сънародници извън граница, срещаше неуспех, тъй като ad hoc отнемането на конституционни права на база на това на кого как му е угодно да гласува електоратът, за щастие, все още не е възможно.
В този епизод на подкаста ще погледнем на българите в чужбина през очите на един човек, който може би ги познава най-добре. Георги Тошев е журналист, продуцент, автор на книги и филми, създател на „НепознатиТЕ“ и на „Другата България“ – предаване, което над 8 години намираше, свързваше и разказваше историите на българската диаспора и представяше нашите сънародници зад граница пред обществото в България, акцентирайки върху потенциала, който те носят.
До каква степен се използва същият този потенциал на разпръснатите по целия свят българи от страна на държавата ни и как се промени емиграцията в последните десетилетия?
Българската диаспора е много променена. Аз мисля, че тя отдавна е над 2 милиона души, поне това е моята неофициална статистика. За всички тези години съм контактувал с над 7000 българи в чужбина и съм заснел около 3500 от тях. Те са много различни като профил: българи, напуснали България през 50-те и 60-те години на миналия век; такива, които са напуснали България много по-отдавна, например тръгнали с корабите към една друга непозната страна, каквато е била Аржентина в началото на ХХ век.Мотивацията също се променя. Много често тя е свързана с оцеляването. Цели села и градове в България продължават да се изхранват от онези роднини, които имат късмета да работят н

Започнахме тази година една поредица от разговори, провокирани от отбелязването на 30-годишнината от началото на Прехода, което предстои през ноември. Преди 30 години нашето общество пое по един път, който все още изглежда неизвървян. Но понякога, за да продължиш да вървиш, трябва да знаеш докъде си стигнал.
България има своите добри новини и успехи и това е безспорно. Максимата, че „всички са маскари и всичко е обречено“, е удобна на тези, които често определяме с думата статукво. Защото в парадигмата на набедения за ужасен наш живот във всеки един аспект трудно можем да адресираме онези проблеми, които наистина метастазират в обществото ни.
Призмата на „всичко е ужасно“ води логично до другото разбиране – че „старото лошо е по-добро от непознатото лошо“. Нали и новото пак ще е лошо?Така едни и същи порочни практики се преобразуват, сменят политическата си окраска, мимикрират в различни сфери и продължават да допринасят за усещането за несправедливост, безнаказаност и корупция. Нужно е да говорим за конкретните проблеми и конкретните сфери, които са застрашени. И днес ще го направим.
Ще говорим за медиите.Защото тяхното състояние далеч не е цветущо. Икономическите реалности и политическо-корпоративните зависимости превърнаха голяма част от частните медии в еднолична собственост на олигарси и политици. Въпросите в студиата станаха все по-малко и все по-удобни, табутата се увеличиха, а немалка част от професионалистите се преквалифицираха в пиар, маркетинг и други експерти.
Къде се намират българските медии 30 години след промените? На този въпрос търсим отговор с Николета Атанасова, журналистка от Българското национално радио, и Любчо Нешков, собственик на информационната агенция БГНЕС. Преди това започваме с рубриката „Паралели“ и малко дати от историята на българските медии.
Не може да тероризирате хората в 7:30, когато се събуждат и още не могат да си отворят очите, със заклани и пребити […] По този начин вие не образовате собствените деца и собствения народ […] Само формата се променя, посланията са едни и същи. Това, че има интернет, с нищо не променя хартията отпреди 200 години. Никога насилието, изнасилването, убийството не е било добро. Не интернет