Изкуството в нас

Той е актьорът-принц. Може да бъде Хамлет, може да бъде и Ромео. Може да бъде и двамата стига да поиска. За него септември винаги е май, китарата е неговата спътница, а театърът и музиката са част от неговия живот. На гости на “Очи в очи с Андриян Асенов” е актьорът на театър-лаборатория Алма Алтер – Георги Арсов.

Много се радвам, че си тук в това студио. Ти много добре го познаваш, толкова години си бил тук, и знаеш, че тук винаги е приятно. Надявам се, така да бъде и в целия наш разговор.

Да. То в това студио, аз всеки ден съм тук, не е нещо ново, но пък сега като те слушах и се загледах в пода, и някак си все едно започнаха да ми се отразяват годините, които съм прекарал тук. Просто си дадох сметка, че аз в тоя театър май живея повече, отколкото по някакви места – вкъщи или… – може би това е по-скоро вкъщи, отколкото някой дом с легло, и с някакви вещи, и битовизми, който ние търсим като цяло. Тук са минали доста вече девет години от живота ми – младостта ми така да се каже, която вече преваля в някаква посока след двадесет и петата година. Това студио е много уютно.

Разкажи нещо за себе си, за детството си, какъв си бил като малък?

Израснах в едни добри години според мен да си дете – някъде края на 90-те, началото на 21-ви век. Тогава да си дете значеше нещо по-различно, от това, което значи сега. Сега като че ли, да си дете значи да стоиш пред компютъра, или да си обсипан с една информация, която всички я имат, и ти я имаш. А тогава да бяхме деца значеше да се чудим много неща – да се чудим дали сега като стане еди си колко часа трябва да се приберем или можем да правим още дивотии навън. Времената се промениха като че ли. И аз хванах една от последните вълни, в които всичко това, да стоиш до късно навън, онова време с филиите – с мармалад и с лютеница,  онова време с джанките и катеренето по тях, онова време с ритането на топка, онова време с викането на дама пика, нещо което не съм чувал – едно дете да ми каже сега – аз виках дама пика, и си срязах ръцете с едни огледала и… И всъщност после като пораснеш си даваш сметка, че тия неща – те те оформят като човек – въобще детството и всички трепети, които ти се случват – доста те оформят. Няма го времето на видиотеките – въобще – много неща се промениха. Но такъв е животът май.

Липсва ли ти театъра?

Е, сега. Това е риторичен въпрос. Да. Липсва ми, но според мен от цялата тая пандемия има едно добро нещо и това е, че когато ние се върнем в театъра ще бъде много по-различно, защото аз и по себе си съдя – най-вече по себе си, че в годините, в които аз се занимавах с театър не си давах сметка колко превилигирован съм да се занимавам с това нещо и то на това място като Алма алтер, защото ние сме големи късметлии. Късметлии сме да можем да правим това, което ние искаме и да го правим по начина, по който ние искаме, и да имаме хора, които да ни помагат да го правим по начина, по който ние искаме. И за всичките тия девет години аз се научих, че някъде към края бях го приел като някаква даденост това – нещо, което никой не може да ми отнеме, и аз си разполагам с него както искам, и мога да правя както си искам, мога да го пренебрегвам – днес имам представление – в пет часа репетиция, в седем и половина представлението, да свършва, да се прибирам, да ходя еди си къде, и изведнъж – това нещо спря. И аз си дадох сметка – абе, може би, вселената ти казва – огледай се около себе си и виж как се случват нещата. И според мен – в точния момент, когато вселената реши че ние сме готови, ще ни върне театъра, защото тя ни взе най-скъпото. Въпросът е, какво ще направим ние с него.

Това не се ли проточи доста дълго?

И двамата сме работили много с Николай Георгиев и с Петя Йосифова, и аз категорично  мога да кажа, че това са двамата човека, които са ме оформили като артист в годините, независимо на коя сцена излизам, защото и до ден днешен, може да се каже, че музикалните участия, които правя, и театралните – те са различни по естество, но един и същи човек излиза там – с различни задачи, било то комерсиални, било то по-алтернативни, по-експериментални. Но аз си спомням – това го знам от Петя – и си давам сметка че, всъщност тая пандемия трябва да ни научи на нещо, което тя преди много години каза и това е, че  -ние много често виждаме себе си в изкуството, а трябва да виждаме изкуството в себе си.

Септември – на мен ми е най-любимия спектакъл, от афиша на театъра. За тези, които не знаят, това е твоя дипломен спектакъл. Как мина целият ти период на подготовка за спектакъла?

Когато посегнахме към Септември с Петя Йосифова, идеята дойде съвсем случайно. На един фестивал, гледахме едно танцово представление, и тя си каза – бре, сигурно колко ще е трудно да се направи Септември като танц – като физикъл-театър. И като дойде време да се дипломирам, аз отидох и й казах – Пет, искаш ли да пробваме да го направим. И тя каза – хайде да пробваме. И слязохме долу – където се намира експерименталната сцена на театър-лаборатория Алма Алтер, и тя ми каза – сега ще правим Септември, и ти няма да правиш три неща. Няма да пееш, няма да гледаш публиката и да интерактираш с нея, и няма да правиш нищо, което да е различно от това, което ние се уговаряме, и задачата, която аз ти давам. И така тя просто изхвърли нещата, които аз уж съм добър в тях, и започна един репетиционен период, който беше смазващ. Ако някой казва, че да си актьор е лесно, и това е просто да излезеш да кажеш един текст и да изпееш една песен – според мен – доброто представление може да се получи само тогава, когато е хвър