Какво е съзидателно общество?

Празнуваме Ден на будителите в България

Номинираните от БНР за будители на годината ни вдъхновиха. Вярваме, че ще ви вдъхновят и вас!

„Не трябва да се страхуваш, защото страхът ти пречи да мислиш реално. Той блокира всяко едно твое сетиво и ти живееш в собствените си страхове. Изграждаш света около себе си, изпълнен само със страхове. Трябва да се опитваш да изплуваш от това нещо.“ - Анна Йончева

Анна Йончева

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Аз и сега си живея обикновен живот. Нищо не се е променило, но  наистина срещата ми с Вики и това, което последва след това, имаше огромно значение. Вики е момичето, което всъщност ме амбицира да стартирам този проект. Случи се след срещата ми с нея на детската площадка, когато тя стоеше измежду другите деца и те ѝ казваха: „Мръдни се, ще те ударим!“, а нейната реакция бе: „Не, на мен ми е много приятно да ви гледам как играете, как тичате“.

Вики е в инвалидна количка, с тумор на гръбначния стълб. Тогава, дойде съученик на дъщеря ми и ѝ каза: „Ти няма да играеш с нея. Не я ли виждаш – тя е болна, тя е заразна“. Буквално в този момент реших, че искам да направя нещо, с което да променя нагласата на децата като моите, които не забелязват тези деца, да започнат да ги виждат. Въобще не съм предполагала, че животът ми може коренно да се преобърне по този начин.

Никога няма да забравя проблясъка вкъщи. Обясних на мъжа ми за случката и му казах, че искам да започна проект, да снимам тези деца. Той ме попита: „ Ти луда ли си? Знаеш ли хората как ще те плюят? Ти си майка на деца без увреждания“.

Аз обаче имах някакво вътрешно чувство. Казах си, че трябва да го направя и плахо-плахо започнах.

ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ

Богдан Дарев: Искам да ти разкажа за един учител, който имах по история. Тогава живеех в Атина. Спомням си, че той ни преподаваше история на Европа. Учехме за Бисмарк, за Германия, как става Съединението и т.н. Обаче децата в класа не слушаха. Той много се палеше, много се ядосваше. Триеше нервно дъската с гъбата. Никога няма да забравя този учител, защото той ми показа какво е да преподаваш със страст, какво е да обичаш това, което правиш. Дори сега като говоря, тръпки ме побиват. 

В твоя живот кои са твоите учители невидими или видими, за които можеш да ни разкажеш?

Анна Йончева: За мен един от най-добрите учители е класната ми – г-жа Проданова. Аз не бях много добра ученичка, не изпъквах и с поведение. Това е учителката, която както ти каза за твоя учител, преподава с любов своя предмет. Това е за мен учителят - който преподава любов и с любов на учениците си. Госпожа Проданова намираше правилния подход към мен и към другите деца, които бяхме с малко по-лошо поведение като всички тийнейджъри. Тя и до ден днешен много ме подкрепя. Пишем си, независимо че съм завършила преди толкова много години.

Когато стартирах проекта, тя беше една от първите, която ми написа: „Успех!“. Подкрепяме и в новата инициатива. Кани ме в часовете, за да си говорим с децата за техните „специални“ приятели. Това е учителят, който ми даде много като човек, освен като преподавател. 

Понякога си даваме сметка за нещата, през които преминаваме, на малко по-късен етап, не в самия момент, но важното е човек да си взема поука.

Най-добрият невидим учител е животът. Той ни учи и ако човек има достатъчно сили, не трябва да живее в миналото, а трябва да върви напред. Животът е един постоянен учител и трябва да черпиш от него знание и мъдрост. Това е клиширано, но аз живея така вече от доста години, много преди проекта. Скоро ми попадна нещо, което може би описва най-точно начина, по който аз разбирам живота – „Защо стрелките на часовника вървят само напред?“.

Защото назад миналото не се връща, няма как да стане това. От тежките моменти, през които човек неминуемо преминава през живота си, трябва да вземем поуката. Съжалявайки, няма да върнем времето. Така че, за мен най-добрият учител е всеки един ден, всяка една трудност и това да съумееш да извлечеш поуката.

БД: Прекрасно. Това ще си го напомням и като минавам през трудности ще си представям часовника, който се движи напред.

АЙ: Точно така. Имах един познат, който ме попита как така не се ядосвам. Казах му, че като всеки нормален човек и при мен всеки ден има нещо, което ме ядосва. И какво? Аз не печеля нищо от това.

За мен най-важното е да се прибера вкъщи, семейството ми да е здраво, да си прегърна децата. Това какво се е случило, е минало и заминало. Извлякла съм си някаква поука. Направила съм грешка – дали ще е в работата, в живота или в отношенията с мъжа до мен. Много грешки прави човек. Важното е да осъзнае, че ги е направил и да може да извлече поуката за себе си. Аз живея по този начин и съм спокойна. Намерила със си някакъв вътрешен мир. Какво друго му трябва на човек?

ЗА СТРАХА

Имам фобия от пълзящи и летящи животни. Като видя пеперуда или нещо такова, започват едни писъци... Човек, който не ме познава казва: „Тъпа блондинка. Гледай как се лигави“. После като ме опознае, разбира че на мен това ми е огромна фобия. 

Когато бях малка, брат ми препарираше насекоми, но не ги оставяше при него, а ги препарираше над главата ми на едно стериопорче. Така те стояха около две денонощия, забодени живи на едни иглянки, докато умрат. Това нещо ми стържеше по цяла нощ. Не знам дали е от това, но наистина изпитвам паническа фобия от такива неща. Не мога да се преборя с нея. Мъжът ми постоянно ми се подиграва, ф