На сила хубост не става

Вярваме дълбоко в развиването на здрава и дълготрайна връзка между поколенията.

Като една гора, един народ се облагодетелства от мъдростта на вековните дървета.

Прочетете текста на подкаста с г-жа Пенка Енчева и професор Тодор Киров отдолу. (Текстът е дело на доброволната помощ на  Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!)

„От всеки човек може да научиш нещо, стига да искаш.“ - г-жа Пенка Енчева

Пенка Енчева и Тодор Киров

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Пенка Енчева: Да. Казваш за обикновения живот, за живота, който имаме в ежедневието. Наистина, след като ме покани да участвам в „Завръщане“, се замислих  дали животът е обикновен. Аз си мисля, че животът винаги е необикновен, особен. Особен и необикновен е със самото си зараждане, със самото си появяване като едно съвършенство на природата. По-нататък с развитието, с получаването на многообразието продължава неговата особеност и необикновеност - съвършенство като видове, като форми, като багри. Толкова е разнообразен животът. И което е много важно наистина, има такова многообразие. То съществува в една непостоянна, непрекъсната връзка. Ето, аз се явявам една малка нищожна прашинка в това житейско богатство и разнообразие, в този обикновен и всъщност много необикновен живот.

За мен - едно малко момиченце навремето, преди доста, доста години, което се включи в това житейско богатство, в това житейско многообразие, река Дунав беше огромна река. Сега, когато имам възможност да се движа и в други части на света, виждам, че не е чак толкова огромна. Но тогава за мен тя беше такава. Беше прекрасна. Беше най-хубавото място, където можеше да се отиде. Също така и необятните простори на Добруджа. Това беше моята поява в живота, в семейството на двама много сърдечни и трудолюбиви хора. Там израснах. Ето ти едно „завръщане“.

По-нататък – училище, с желанието да научиш, да знаеш, да можеш повече. 

Друго ново „завръщане“ за мен беше пътуването ми до Пловдив и животът ми там по-нататък, където в резултат на усилията, които полагах, на ученето, аз станах учител. Това е може би най-прекрасната професия, най-прекрасната възможност да участваш в житейското многообразие. 

Следваха години на раздаване на знания, на грижи, на обич  към толкова много деца, които са преминали през 38-годишната ми практика като учител по биология. Моят живот е свързан с работата.

Богдан Дарев: Но ти и пееш….

ПЕ: Пея от съвсем малка. За мен винаги е било приятно да слушам музика, да пея, особено българска народна музика. Това може би е най-приятното нещо, но за себе си усещам, че аз съм учител.

След много години в училище, изведнъж, съвсем неочаквано за мен, немислено, нежелано, ми се наложи да прелетя над цяла Европа, над океана и над цяла Америка и да се озова в Сиатъл. Много съм щастлива от това ново завръщане в Сиатъл, тази възможност, която имам, благодарение на участието ми в женския хор към Българския културен център. Дамите в хора не са професионални певици. Това са съвсем обикновени българки, на които българското е в душите и в сърцата им и ние се стараем да го покажем. Това ни харесва. Затова аз винаги повтарям думите не само на една от жените, а може би на всички от хора, които са образовани и по-млади от мен. Всяка една от тях казва: „Никога не съм си представяла, че ще дойда в Америка, ще пея в хор, ще пея песни и по-специално български народни песни и че това ще ми харесва“. Това винаги ме впечатлява и аз си позволявам да го повтарям често. Наистина е така.

 За себе си казвам: „Аз съм била учител, но в душата ми винаги е била песента.“

БД: Твоят живот наистина е необикновен.  Да се озовеш тук в Америка, да запишеш първото си CD и да се направи филм за теб. Един обикновен „необикновен“ живот. 

ПЕ: Точно така е. Един обикновен, а всъщност необикновен живот.

БД: Чудесно. Професор Киров, ти какво би ни казал? Разбира се, от филма аз знам малко за твоята история, но ти какво би казал за твоя обикновен „необикновен“ живот?

Тодор Киров: Накратко ситуацията е такава. Във Варна бях студент в машинно-електротехническия институт, обаче нямах средства за издържане и подадох молба за отлагане на обучението. Целта беше да работя една година, да събера средства и да се прибера във Велико Търново. Трудно се намираше работа. Дядото на един познат ме взе да свирим в една механа, да развеселяваме хората. Аз бях с гъдулката. Случайно един подпийнал човек нещо се ядоса. Не му свирехме песента, която искаше, или не си спомням какво точно. Хвана гъдулката, удари я в стената и тя се счупи. Тръгнах да търся майстор, който да я оправи. Попаднах на проф. Асен Диамандиев и така тръгна професионалния ми път - покрай счупената гъдулка.

БД: Искаш да кажеш, че ако гъдулката не се беше счупила, нямаше да стоиш пред нас по този начин ли?

ТК: Нямаше. Щях да се върна във Варна, да си продължа образованието, защото по принцип съм си ученолюбив, търся новото, любопитен съм и щях да стана инженер по електротехника. С тази гъдулка и то случайно, започвайки да свиря, за да изкарам някой лев в онази механа, вече тръгнах по този път.

ЗА  УЧИТЕЛИТЕ

ПЕ: Като кажем учител  приемаме, че това е човекът, който ни учи на нещо, който ни преподава нещо, но всъщност като се замислим учител е всеки, с който се срещаш, който е около теб. От всеки можеш да научиш нещо. Скоро прочетох и много ми хареса, това че у всеки човек има едно слънце, про