Нещо вълшебно

Премиерата на подкаста “Завръщане” се състоя през зимата на 2021-ва. Гости ни бяха Андрон Степной, от българско потекло в Молдова, и Димитър Йорданов, който само на седем месеца пътува от България за САЩ с родителите си.

И двамата говорят български, но беше по-лесно разговорът ни да протече на английски. Текстът по-долу е в превод на български.

Мисля, че се опитваш да ме върнеш по-назад към моите корени и аз наистина оценявам това, защото колкото повече се връщам назад към тях, толкова повече си спомням как да подредя липсващите части от пъзъла на това кой съм аз наистина. И колкото повече части сглобявам, толкова по-ясна става картината и по-завършен се чувствам аз самият. - Димитър Йорданов

“Свръхсила” е толкова митична дума, нещо вълшебно. Може много да се спекулира с нея. Според мен, това са емоциите. Те са най-важното нещо за мен, когато става дума за свръхсила. Да бъдеш приятел с емоциите си. И мисля, че чрез тях, в моя случай, намерих думата “свръхсила”. - Андрон Степной

Димитър Йорданов и Андрон Степной

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Богдан Дарев (БД): Името на подкаста е “Завръщане”, което е преведено на английски като “Returning”. Идеята е, че ние всички отиваме на едно пътуване и всички започваме от определено място и се връщаме в нашата общност, нашето общество. Това, което искам от двама ви е да се върнете обратно към онзи момент, когато имахте обикновен живот. Живот, който може би всеки е очаквал от вас да живеете, а после нещо се е случило. Не задължително война или друго подобно, но нещо се е случило, което внезапно ви е изтръгнало от вашия обикновен живот и вие сте се отправили на едно напълно ново и неочаквано пътуване.

Андрон Степной (АС): Аз се занимавам с музика от малък. Свирех на кларинет, свирех на китара и пеех почти докато навърших 17 години. След това започнах училище в Молдова, специалност „Международни отношения“, но после, когато се преместих в Щатите на 21 годишна възраст, започнах да се занимавам с музика отново.

Работех в планината в Колорадо и внезапно осъзнах, че отделям твърде много време на парите, нещо, което е само материално; осъзнах, че някаква част от мен липсва.

Имах нужда да променя нещо, исках да променя енергията си. Взех китарата и започнах да пиша песни. И така, докато живеех в Колорадо последните две години, започнах да пиша песни, да свиря пред публика почти всеки ден.

И когато се преместих в Сиатъл вече имах достатъчно музика за цял албум. В Сиатъл реших да не работя прекалено много, само три-четири дни в седмицата. И така беше през следващите три години - свирех, композирах и работех странично, докато не постъпих в Консерваторията. Там станах по-сериозен. Започнах да свиря през цялото време и от 2014-та насам почти не съм спирал да развивам таланта си в оперната музика. Дотогава беше предимно рок-енд-рол и някои други жанрове. Но класическата музика надделя.

Димитър Йорданов (ДЙ): Това е голяма тема. Ти използва думата „изтръгнало“ и буквално така стана с мен. Аз свирех музика от дете. Първо избрах китарата, после минах на класическо пиано, но го правех само за удоволствие . Беше ми много интересно да си прекарвам времето така. Другите деца играеха навън през лятото, а аз свирех, опитвах се да разуча Шопен. Но после завърших гимназия, всички мои приятели отидоха в колеж, и аз се почувствах някак си изоставен – исках да бъда част от света, да се присъединя към връстниците си. Щом те всички отиваха в колеж, значи и аз трябваше да направя същото. После обаче се размислих и си казах: „Какво е това, което е творческо, но в същото време е и стабилно, нещо, в което има ред?“

Така че избрах да следвам архитектура. Една година учих архитектура в UW (Университета на щата Вашингтон в Сиатъл). И това е наистина смешна история. Последния ден трябваше да представя курсовата си работа, за да завърша годината. Беше готова, но не можах да принтирам фаѝла, така че отидох в офиса на FedEx, извън района на университета, но и техният принтер не работеше.Три часа прекарах в безуспешни опити да принтирам курсовата си работа на различни места и все не се получаваше. Не знам дали не го приех като някакъв знак, но аз просто бях… търпението ми... просто свърши.

Стоях на тротоара пред университета, чаках следващия офис с принтери да отвори, защото бяха в нещо като обедна почивка. Но преди да отворят, аз просто си тръгнах. Тръгнах си и никога повече не се върнах на училище. Оставих си там на тротоара раницата и всичко. Наричам го „най-тихия нервен срив,“ който съм имал някога. Ето как напуснах училище. От този момент нататък имах различни работи, както Андрей каза, три-четири дни седмично, полагах усилия да се фокусирам върху музиката. Просто имах работа колкото да оцелея, да мога да си купя музикални инструменти и разни неща. Миналата година предприех последната решителна стъпка. Някъде през януари реших, че не мога да правя нещата наполовина, а трябва да се отдам 100 процента на тази кариера, за да потръгне.

Знаех дълбоко в сърцето си, че ако искам да успея, трябва да се потопя 100 процента. Така и направих миналата година.

За щастие, все още съм тук, жив съм, имам подслон и храна. Карам седмица за седмица и основната ми цел е да споделя това, което вярвам със сърцето си, това, което мисля, че е специално и божествено и че мой дълг на този свят е да го споделя с хората, с вас. Така че това правя сега, посветих се на таланта и смятам че служа на музиката и на хората.

ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИ

БД: Трябва да е имало ментори, учител