Поетите в политиката са опасни хора

Той – е известна личност с много лица. Не тези – човешките, а тези – на действащия човек. Съставител, редактор, писател, един от идеолозите за създаването на Ку-Ку, и депутат в 45-тото народно събрание. За мен е изключително удоволствие да ви представя днешният ми гост – Любен Дилов – Син.

Здравей! Много се радвам, че прие поканата да гостуваш в този подкаст, въпреки твоето запълнено ежедневие.

Здравей и ти Андрияне, и здрасти на всички твои приятели, които те слушат в момента.

Как ти протича ежедневието като цяло?

Много натоварено. След като престанахме да издаваме сп. Playboy в България, защото американската централа го спря, реализирах една стара много голяма моя мечта – да взема лиценза за Europeo. Това е едно много тежко издание – наричат го мерцедеса на българската журналистика и публицистика. То иска и изисква много работа, защото е много висок клас.

Това е италианско списание. Нали?

То е италианско списание, което лицензно последните 10 години излиза само в България. Самата италианска компания, която го издаваше фалира. То е извън времето и пространството – посветено е на теми, които по някога са забавни, по някога са философски, по някога са исторически. Не робува на злобата на дните и на това, което в момента вълнува хората. По тази причина се колекционира и чете като книга. Та много съм зает с тия неща да ти кажа. Отделно – станах депутат от  Бургас, където непрекъснато трябва да пътувам и да се връщам, и малко ми е натовареничко.

Любен Дилов – едно име, две поколения?

Повече от две са.

Имам предвид – Любен Дилов – баща, и Любен Дилов – син.

Да. Разбирам те. Аз казвам, че са повече от две, защото така се случи в моя живот, че аз като много млад човек още, и като много малък дори мога да кажа, живеех сред приятелите на баща ми – неговите връстници, че дори и по-големи от него. Сега пък дружа и общувам с много по-млади хора от мен. Така че пред очите ми е наистина едно поколение, за което спокойно можем да кажем – скоро ще напълни 100 години. Тоест – аз имам представа за българите от последните 100 години – лична – от най-младите, та до тези които са от преди войната. И ми е много любопитно това, което се случва, и това, което гледам. Има една определена цикличност, една зловеща пауза. Това е паузата по времето на комунизма, в която просто естествения ход на предаването на генетичната памет и на добрите практики, доброто знание беше прекъсната от една тъповата идеология, в която загубихме много време и сега се опитваме бързо да наваксваме. Много е философска тая тема. Ще я спра до тук. Това искам да ти кажа, че са повече от едно поколения. Ако пък искаш да говорим за баща ми, това е друга тема – но той също е в някаква степен част от нея.

Ти от него си наследил това да бъдеш писател – писал си много фейлетони, сатира. Какво те вдъхнови да започнеш да пишеш?

Не мога да си спомня. Сигурно първото нещо, което съм написал е някое тъпо любовно стихотворение – обикновено така се почва. Това е най-силното чувство, което те… – ако си удариш малкото пръстче в ъгъла на пералнята, това не е… – пак е силно чувство, но то не поражда поезия – тоест – не поражда желание да го разкажеш на хората по някакъв начин. Най-вероятно е било така, най-вероятно нещастна любов е породила първите трепети. Но знаеш ли – моят баща беше изключително мъдър човек, и то по забавен начин – не като такъв мъдрец, който да седне и да ти каже – чакай сега ще ти кажа една страшна мъдрост, и ти да му кажеш – бягай от тука, че си имам друга работа. Той успяваше много хитро да ми пробута неща които са полезни. Например – казваше следното – Виж сега. Никой не те напъва да ставаш писател, или нещо подобно. Това не е много щастлива съдба – обаче – ако пишеш, ще се научиш да говориш по-добре. Като се научиш да говориш по-добре, ще постигаш много повече от тия дето не могат да говорят добре. Защо? Защото писането ти подрежда мисълта – защото нали трябва да я напишеш все пак за да звучи прилично. След това като си го прочетеш на глас виждаш къде си сбъркал та го поправиш – тоест – запомняш. И се научаваш да конструираш изречения – парадоксално пишейки се научаваш да бъдеш оратор, научаваш се да излагаш това, което искаш, научаваш се да общуваш с хората по-лесно – бързо да разбираш какво им харесва и как да им го разкажеш. Аз например – много пъти съм правил кастове – избирал съм хора за екипи най-различни – сценаристи за игрални филми, за шоута, за редактори. Аз винаги карам да ми разкажат виц. Защото един виц съдържа в себе си всички важни елементи на драматургията – от описание на обстоятелствата, през конфликта, през чувство за фабула, през чувство за смешно, за обърнато. И общо взето до сега с много малки изключения това не ме е подвеждало – тоест – човек който не може да разкаже добре един виц, обикновено не може и да пише добре – и не е до чувство за хумор – то е до чувство за фабулиране, за строеж на изречението. Така че не е непременно важно да станете писатели или журналисти, или разтърсващи поети, но изключително важно е да се опитвате да пишете поне по 20 – 30 минути на ден – това ще ви помогне. Няма значение какво. Сядаш – на един празен листи или на компютъра, и се учиш да си опишеш някакви мисли, които ти се въртят из главата. Самото усилие да ги подредиш в изречение е дисциплиниращо – и то е като мускул – като го тренираш всеки ден, става все по-добър. Може да описваш какво виждаш през прозореца, или да се опиташ да си спомниш какво си сънувал, или да си напишеш думите които ще кажеш