Свръхсилата като сетивност

Елица Матева и Димитър Николов

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Елица Матева: За мен животът никога не е бил обикновен. Винаги съм го усещала сякаш с магически способности. Може би има няколко периода в живота ми, белязали една по-голяма промяна. Първи такъв голям период, голяма промяна за мен, беше когато заминах 18-годишна да уча в чужбина.

Попаднах  в университет с деца от цял свят, с ясна мисъл и отговорност за това кои сме и каква е нашата роля като хора на тази земя. Въпросите, които си задавахме и над които размишлявахме бяха дълбоки и многопластови, ангажираха съзнанието ми още тогава. Попаднах в един свят, който ме покани да мисля по този начин, да усетя  отговорност - и като част от цялото човечество, и като индивид. Това беше наистина голяма промяна за мен.

Друга голяма промяна беше връщането ми в България след почти девет години. Това бе голямо и истинско предизвикателство. Всъщност, да се завърна в България си беше силно преживяване. А четири години по-късно - сега да съм в Берлин отново, един нов етап от живота ми, с нови възможности, въпреки коронавируса. Междувременно се чувствам свързана много с България и искам все още да правя неща там и проекти. Но Берлин текущо ми дава  усещане за център на света по някакъв начин, определено се свързвам с много интересни артисти и отново... един нов период. 

Димитър Николов: Общо взето, откакто започнах да се занимавам с театър - първо непрофесионално в една школа, след това годините в академията, после вече в театъра, успоредно с работата ми в киното - честно казано за мен обикновеният живот е сякаш само съботата или неделята, когато имам време да си изпия кафето спокойно, следобедно, сутрешно, без значение кога.

Сега покрай карантината имаше доста стопиране. Може би това бе първият период, в който имах време въобще да имам някакво време за себе си. Открих си супер голям проблем с това да прекарвам време със себе си и да се занимавам  реално със себе си. Когато ходя на репетиции,  на снимки или се срещам с хора, някак си общо взето се занимавам  с другите или по-скоро с изследването на някой друг. Случва се през мен, но не става въпрос за мен, не съм аз фокуса. Много трудно ми се видя това и честно казано доста ми втръсна.

В един момент ми даде някаква възможност да си дам реална сметка, че трябва да намеря някакъв… все пак, макар и доста условно да звучи това, но някакъв баланс. Дадох си сметка колко неща  не знам и колко вероятно съм пропуснал в това забързано ежедневие вече години наред. Също така, че трябва да имаш някаква зона, в хубавия смисъл зона на комфорт, някакво място за себе си и време за себе си - лично време далеч от и отвъд забързания делник. По някъв начин май вече се чувствам даже по-пълноценно.

Сега като остане малко време и за обикновения живот, т.е. да помислиш, ако щеш дори и за битовизмите,  по някъв начин си почиваш и успяваш да се свържеш с някакви хора, с доста от които аз лично бях прекъснал дълго време всякакви взаимоотношения поради натовареност.

Дадох си сметка, че може би съм обидил тези хора. Може би съм ги наранил, може би не съм бил с тях, когато те са имали нужда. И това са такива ценни уроци, от които аз мисля, че си извадих някаква поука. Ще се опитам занапред, колкото и работа да имам, дай боже всеки да има, да не се преминава през тях, все едно нямат значение.

Богдан Дарев: Благодаря ти! Звучи като че ли това време, което си прекарал повече сам, те е обогатило. Дори, че си направил някои открития за себе си, които може да приложиш в твоето творчество като актьор. Това така ли е? 

ДН: Да, определено. Даже по шегаджийски бих го формулирал, защото аз съм супер нервак и кибритлия. Мисля, че се понаучих малко да търпя. По принцип това ми е много трудно. Общо взето дори не мога да преброя до три, „паля“ се непрекъснато. Мисля, че малко заземих нещата. Да, работи за актьорството от гледна точка на това, че аз например си давам сметка за себе си, като се подготвям за някакъв проект, че винаги съм в движение и нарочно го правя. Примерно уча текст, докато се разхождам в парка, докато слушам музика. Чета си сценария буквално и докато ходя. Сега пробвах някакви неща да ги направя  седнал на едно място. Признавам си, беше ми много трудно.

Просто дадох си сметка, че има, има нещо ценно и в това да си за известно време на едно място. Не ми се иска да има нов локдаун, но при всички положения  това неочаквано и неканено време ме научи на някакво спокойствие, на хармония, която осъзнах, че явно не ми е присъща. Може би това е основният двигател при мен - че просто аз обичам да съм на триста, ако може на четиристотин. Някаква скорост, която за много хора е нормално да ги уморява, на мен ми дава енергия. Да, сега мисля, че откривам някакви спокойни зони в темперамента си, което е странно и за мен.

ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ

ЕМ: Много, много хубав въпрос. Аз мисля, че целият живот е едно учене и учителите са навсякъде и във всичко. От нас зависи  къде виждаме уроците, къде ги четем, къде ги чуваме. Те даже и се повтарят, ако не ги чуем, ако ни трябват. Мисля, че получаваме уроците, от които имаме нужда. 

За мен конкретно природата беше един от първите ми учители. Израснах сред природата и се чувствах много дълбоко свързана с нея само наблюдавайки я. Тя ме научи на много неща, едно от който бе многопластието, дълбочината на живота.

Също учех много чрез самоизследване. Спомням си като малка имах потребност да се затварям и просто да работя с всичко около себ