Богдан Дарев

Богдан Дарев

Свободен бюлетин за приключенията на кинорежисьора, хората с които се среща и всичко което го вълнува за България и света. bdarev.substack.com

Épisodes

  1. 09/04/2022

    Нещо вълшебно

    Премиерата на подкаста “Завръщане” се състоя през зимата на 2021-ва. Гости ни бяха Андрон Степной, от българско потекло в Молдова, и Димитър Йорданов, който само на седем месеца пътува от България за САЩ с родителите си. И двамата говорят български, но беше по-лесно разговорът ни да протече на английски. Текстът по-долу е в превод на български. Мисля, че се опитваш да ме върнеш по-назад към моите корени и аз наистина оценявам това, защото колкото повече се връщам назад към тях, толкова повече си спомням как да подредя липсващите части от пъзъла на това кой съм аз наистина. И колкото повече части сглобявам, толкова по-ясна става картината и по-завършен се чувствам аз самият. - Димитър Йорданов “Свръхсила” е толкова митична дума, нещо вълшебно. Може много да се спекулира с нея. Според мен, това са емоциите. Те са най-важното нещо за мен, когато става дума за свръхсила. Да бъдеш приятел с емоциите си. И мисля, че чрез тях, в моя случай, намерих думата “свръхсила”. - Андрон Степной Димитър Йорданов и Андрон Степной ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Богдан Дарев (БД): Името на подкаста е “Завръщане”, което е преведено на английски като “Returning”. Идеята е, че ние всички отиваме на едно пътуване и всички започваме от определено място и се връщаме в нашата общност, нашето общество. Това, което искам от двама ви е да се върнете обратно към онзи момент, когато имахте обикновен живот. Живот, който може би всеки е очаквал от вас да живеете, а после нещо се е случило. Не задължително война или друго подобно, но нещо се е случило, което внезапно ви е изтръгнало от вашия обикновен живот и вие сте се отправили на едно напълно ново и неочаквано пътуване. Андрон Степной (АС): Аз се занимавам с музика от малък. Свирех на кларинет, свирех на китара и пеех почти докато навърших 17 години. След това започнах училище в Молдова, специалност „Международни отношения“, но после, когато се преместих в Щатите на 21 годишна възраст, започнах да се занимавам с музика отново. Работех в планината в Колорадо и внезапно осъзнах, че отделям твърде много време на парите, нещо, което е само материално; осъзнах, че някаква част от мен липсва. Имах нужда да променя нещо, исках да променя енергията си. Взех китарата и започнах да пиша песни. И така, докато живеех в Колорадо последните две години, започнах да пиша песни, да свиря пред публика почти всеки ден. И когато се преместих в Сиатъл вече имах достатъчно музика за цял албум. В Сиатъл реших да не работя прекалено много, само три-четири дни в седмицата. И така беше през следващите три години - свирех, композирах и работех странично, докато не постъпих в Консерваторията. Там станах по-сериозен. Започнах да свиря през цялото време и от 2014-та насам почти не съм спирал да развивам таланта си в оперната музика. Дотогава беше предимно рок-енд-рол и някои други жанрове. Но класическата музика надделя. Димитър Йорданов (ДЙ): Това е голяма тема. Ти използва думата „изтръгнало“ и буквално така стана с мен. Аз свирех музика от дете. Първо избрах китарата, после минах на класическо пиано, но го правех само за удоволствие . Беше ми много интересно да си прекарвам времето така. Другите деца играеха навън през лятото, а аз свирех, опитвах се да разуча Шопен. Но после завърших гимназия, всички мои приятели отидоха в колеж, и аз се почувствах някак си изоставен – исках да бъда част от света, да се присъединя към връстниците си. Щом те всички отиваха в колеж, значи и аз трябваше да направя същото. После обаче се размислих и си казах: „Какво е това, което е творческо, но в същото време е и стабилно, нещо, в което има ред?“ Така че избрах да следвам архитектура. Една година учих архитектура в UW (Университета на щата Вашингтон в Сиатъл). И това е наистина смешна история. Последния ден трябваше да представя курсовата си работа, за да завърша годината. Беше готова, но не можах да принтирам фаѝла, така че отидох в офиса на FedEx, извън района на университета, но и техният принтер не работеше.Три часа прекарах в безуспешни опити да принтирам курсовата си работа на различни места и все не се получаваше. Не знам дали не го приех като някакъв знак, но аз просто бях… търпението ми... просто свърши. Стоях на тротоара пред университета, чаках следващия офис с принтери да отвори, защото бяха в нещо като обедна почивка. Но преди да отворят, аз просто си тръгнах. Тръгнах си и никога повече не се върнах на училище. Оставих си там на тротоара раницата и всичко. Наричам го „най-тихия нервен срив,“ който съм имал някога. Ето как напуснах училище. От този момент нататък имах различни работи, както Андрей каза, три-четири дни седмично, полагах усилия да се фокусирам върху музиката. Просто имах работа колкото да оцелея, да мога да си купя музикални инструменти и разни неща. Миналата година предприех последната решителна стъпка. Някъде през януари реших, че не мога да правя нещата наполовина, а трябва да се отдам 100 процента на тази кариера, за да потръгне. Знаех дълбоко в сърцето си, че ако искам да успея, трябва да се потопя 100 процента. Така и направих миналата година. За щастие, все още съм тук, жив съм, имам подслон и храна. Карам седмица за седмица и основната ми цел е да споделя това, което вярвам със сърцето си, това, което мисля, че е специално и божествено и че мой дълг на този свят е да го споделя с хората, с вас. Така че това правя сега, посветих се на таланта и смятам че служа на музиката и на хората. ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИ БД: Трябва да е имало ментори, учители, било то във физическа форма или като вътрешен глас, или пък природата... Кои са вашите ментори, вдъхновили вашата история,

    24 min
  2. 19/12/2021

    Всичко започва вкъщи

    „Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището.“ - Мария Слушайте или прочетете текста на последния ни подкаст с Мария, учител и графичен дизайнер, и Кармин, каратистка и художничка. „Аз не разбирам, как България може да е потъващ кораб, защото България е нашата държава, която ми е любима!“ - Кармин (9) ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен или платен абонамент за бъдещи епизоди. Мария и Кармин Всички интервюта са минимално редактирани за по-голяма яснота. Богдан Дарев: Идеята на Завръщане е да покажем на зрителите една България, за която те не знаят, която аз дълбоко вярвам, че е там и така да улесним тяхното решение да се завърнат. Защото аз се срещам със страшно много хора - млади, хора на моите години, хора с новородени деца, които искат да се завърнат. КОГА СЕ ЗАВЪРНА? Мария: Аз заминах 2001 година и се прибрах 2011. Живях в Дания, Холандия, Кипър и Испания. Бях подтикната от това, да търся по-добър живот и по силното настояване на семейството ми, за да може да се случват нещата по-лесно в битов план. Родителите ми много настояваха, а аз нямах интерес да ходя където и да е било. Те ме накараха да опитам нещо ново - пуснаха детето си да опознае света. Започвайки да пътувам из света, в един период аз не исках да се връщам изобщо в България. Предполагам всеки човек минава през такъв период, когато се среща с различния начин на живот в много държави, коренно различен от този в България. Възможностите и нещата чрез които може да се развиваш се случват по различен начин. Това е понякога доста опияняващо и те кара да живееш на тази вълна. Дори е имало периоди, когато изобщо не съм се сещала за България. Само че корена, дълбоко забит в сърцето, винаги е там и тегли. И както ме теглеше мен, така тегли и всеки българин по света. В онези моменти, когато в полунощ слушаш химна по Канал 1; или гледаш „Нощни птици“; или си чул някоя  народна песен, която баба ти я е пяла, когато си бил малък или е свързана с друг спомен, особено около празниците - този корен дърпа и боли.  В тези моменти забравяш за света, в който живееш и единственото нещо, за което си мислиш е България. Сега, когато съм тук това нещо го няма -  на мястото си съм. Чувствала съм се добре на много места по света - аз съм била много щастлива, реализирана, имала съм всякакви възможности, приятели, но това вътрешно усещане в сърцето го има само тук. БД: Разбирам че, 10 години си била в чужбина. М: 10, да! БД: И това обогатяване, след 10 години в чужбина, го прилагаш в работата си. М: Да. Най-хубавото нещо, което ми се случи е, че успях да се запозная с много и най-различни хора, в четири различни държави и още повече хора от света. Успях да се сблъскам с най-различни култури, хора с различни интереси, различни религии, възприятия, начин на живот и това много ми помага в работата с деца и със собственото ми дете. Когато човек се отвори толкова много, единственото нещо, които той може да даде от себе си е да обогати още повече малките човеци около него. БД: Разкажи ми малко за твоята система на обучение на децата, защото зная, че е различна. Когато говорихме, ти ми каза, че децата идват без обувки, няма чинове. Разкажи ни малко за твоя подход. И преди да ти дам думата искам да кажа, че навлизаме в едно ново време, което всички виждаме ясно. Всеки трябва да вземе юздите на новото време и да осъзнаем, че сега имаме уникалната възможност да преструктурираме системите, които не работят. Лично аз вярвам, че образователната система не работи - традиционната образователна система. И за това, изключително се радвам на това, което ти правиш и знам, че много други българи в момента, в България го правят. М: Всъщност това, което тук правим е това децата да учат така, както на тях им е удобно без физически да бъдат ограничавани. В интернета всеки е попадал на разни статии за иновативни методи и най-вече случващи се в Скандинавските държави, където няма ограничения и всеки учи както му е удобно - легнал, седнал, върху колело в класната стая. Това което аз забелязвам, че строгото ограничаване спира другия процес, който трябва да се случи в сърцето и в ума.  Този процес, който трябва да се случи в сърцето, е малкия човек да изпитва голяма любов към това, което прави. Но противопоставяйки се на това нещо, той не изпитва такава любов. А другото нещо, което се отпечатва в мозъка и оставя в знанията му е затруднено вследствие на тревожните мисли, които детето изпитва, когато постоянно някой му вика да спре, да не прави това или онова. Това нещо го забелязахме, когато във второто ни Ателие имахме две стаи от които едната беше с чинове и дъска като класна стая, а другата с диван и килим. Никой не влизаше в първата стая, а всички деца сядаха на възглавничките на пода във втората. Оказа се, че това по никакъв начин не пречи на заниманията, които получават или на целия обучителен процес. Децата учеха ефективно и тогава махнахме чиновете и столовете и спряхме да практикуваме такова учене.  Не на всеки му се нрави този метод. Има хора, които са традиционно ориентирани и това, което те предпочитат е обучителната стая да изглежда академично и да се преподава строго, тихо…при нас не е така. БД: Знам, да. Не е така, защото и аз бях учител три години в Сиатъл. За моя радост в такова училище, където направихме същото - махнах всички чинове и се нареждахме в кръг на столовете и аз сядах, в самият кръг, и така бях част от децата. Видях ефекта при деца на годините на Кармин (9), който имаше и за който ти говориш. Ще се радваме да продължим този разговор повече и повече особено, когато

    44 min
  3. 11/12/2021

    България потъващ кораб ли е?

    Бодри. Весели. Готови за подвизи. Започваме с краткия отговор на Митко, предприемач, завърнал се в България. България потъващ кораб ли е? Митко: Краткият отговор е: „Според нас, не!“ Митко е женен за американката Джен. Двамата са бизнес партньори в Bulgarian Honey Co. Джен открива близостта между хората не къде, а в България. (Прочетете целия разговор тук с превод на български или слушайте аудиото на подкаста на български и английски.) С Митко и Джен се запознах след премиерата на филма ми ТАМ в Сан Франциско. Част от мен скрито се надява, че филмът поне малко е утвърдил намерението им да се завърнат. Филмът може да се гледа свободно тук. Лятото на 2020-та Митко ми писа, че с Джен са се завърнали. От това негово писмо започна приятелството ни! Митко и Джен ме вдъхновяват непрестано. Вярвам, че и вие ще останете дълбоко вдъхновени! Богдан Дарев Абонирайте се, за да получите бъдещи публикации. Хората изкарват повече пари в Щатите. Отиваш там и осъзнаваш: „Да, изкарваш много пари, но също така нямаш пенсионен план, нещата са скъпи и хората задлъжняват в една култура на консуматори. И тогава осъзнаваш: „Не е това, което си мислех. Липсва ми близостта с хората“. - Джен Митко и Джен Всички интервюта са минимално редактирани за по-голяма яснота. Джен (на български): Аз съм Джен и съм родена в САЩ. Ходихме до България преди две години и много обичам тази страна. Преди да съм пчелар, пчеларка, работих в инвестиции в имоти в Щатите. Какво друго? (към Митко) Митко: Мисля, че това е достатъчно. Дж: Добре. М: Аз съм Митко. Артистичният псевдоним ми е „Алергичният пчелар“, понеже се занимавам с пчели, а съм алергичен към тях. Аз живеех в района на Сан Франсиско, The Bay Area както го наричаме, горе-долу в продължение на седем години. Преди две години, както Джен спомена, решихме да се преместим в България – аз да се завърна, а тя да се премести. Оттогава започнахме нашия бизнес, който отива към историята за „Най-ценният сватбен подарък“. В семейството ми традицията на пчеларството започнала преди повече от 100 години, от 101-а да бъда точен, когато на сватбата на прабаба ми младата двойка получила кошер. Един пчелин, не един пчелин, а едно пчелно семейство, един кошер. Оттам семейството ми е започнало да се занимава с пчеларство, като този поминък е предаван от поколение на поколение до нашата сватба, когато родителите ми ни подариха не един кошер, а целия пчелин. И оттам на нас ни дойдоха много идеи как можем да допринесем за развитието на България и да споделим България със света - чрез превъзходния ни български мед. И тази идея, общо взето, така постави началото на нашето завръщане. ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Дж (на български): Да, аз много обичам, че всички са много близо – магазините, комшиите. Всичко и всички ги чувствам много близо и животът е по-… не знам, по-пълен. Усеща се по-изпълнен, защото аз се чувствам много по-свързана тук. Преди, в САЩ животът ми беше само работа. Винаги бях много заета и нямах много време да се забавлявам, за хоби, за приятели. А тук, в България, ми е много по-лесно не само да работя, но да комбинирам различни интереси. М: Ами обикновеният живот за мен беше, когато бях дете може би. Такъв вид живот мога да свържа с детството – когато някак си няма отговорности, всичко е по-леко и с не толкова голямо предадено значение. Докато в необикновения живот, дори от тийнейджърските ми години,  започнаха да се случват неща и събития, които реално аз съм ги създавал покрай себе си. Когато различни възможности ми се появяват, аз винаги… не се замислям. Като видя възможност, скачам в нея и се възползвам от нея. Една такава възможност беше дори заминаването ми в Щатите. Спечелих зелена карта от лотарията. И първата ми мисъл беше какво ще правя там, аз не познавам никой. Имах някакви планове нали, къде ще ходя... Тогава тъкмо завършвах бакалавърската ми степен и си планувах къде ще уча магистърска. Но общо взето реших да оставя всички планове и предишни идеи настрани и просто да се възползвам от възможността. И изобщо не съжалявам. Та може би това е една от първите по-ключови стъпки, която поех, която ми преобърна живота и ме отвори към много неща. Начинът на живот в Щатите ми даде много ценни перспективи и много важен професионален опит. Реално, аз завърших „Компютърни системи и технологии“ като програмист в България. И ето, че се озовах в Силициевата долина – по-добро място от това за мен нямаше. И този ми опит сега ми позволява да развивам бизнес и да създавам работни места в България, да създавам възможности за други хора. БД: Което е ключово и това ме навежда на една мисъл. Тук имам приятелка, която е от Ел Салвадор. И те искат да се завърнат в Ел Салвадор. Говорехме си с нея и тя каза: „Ние не се връщаме в Ел Салвадор да живеем там, а се връщаме да преобразим страната“. И моето чувство е, че точно това правим и ние, които сме избрали, избираме, и тепърва ще изберем да се завърнем в България. Често чувам, че ние като имигранти трябва да се завърнем и просто да си продължим живота като преди. Но ако се завърнем с тази мисъл, ние едва ли не се поставяме в ситуация да бъдем дълбоко разочаровани. Чувам от вас, че вие сте се завърнали с мисъл да трансформирате начина на бизнес в България. Ние сме имали разговори с теб и ти си ми казвал: „Богдане, отнема ми десет пъти по-дълго да мина през цялата бюрокрация“, но вие продължавате да работите според законите, според човешките отношения в България. Може ли да ни разкажеш малко за твоя опит с бизнес в България? ЗА БИЗНЕСА В БЪЛГАРИЯ М: Определено. От гледна точка на административни пропуски и бюрокращина - те са едни от

    41 min
  4. 25/11/2021

    Свръхсилата като сетивност

    Елица Матева и Димитър Николов ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Елица Матева: За мен животът никога не е бил обикновен. Винаги съм го усещала сякаш с магически способности. Може би има няколко периода в живота ми, белязали една по-голяма промяна. Първи такъв голям период, голяма промяна за мен, беше когато заминах 18-годишна да уча в чужбина. Попаднах  в университет с деца от цял свят, с ясна мисъл и отговорност за това кои сме и каква е нашата роля като хора на тази земя. Въпросите, които си задавахме и над които размишлявахме бяха дълбоки и многопластови, ангажираха съзнанието ми още тогава. Попаднах в един свят, който ме покани да мисля по този начин, да усетя  отговорност - и като част от цялото човечество, и като индивид. Това беше наистина голяма промяна за мен. Друга голяма промяна беше връщането ми в България след почти девет години. Това бе голямо и истинско предизвикателство. Всъщност, да се завърна в България си беше силно преживяване. А четири години по-късно - сега да съм в Берлин отново, един нов етап от живота ми, с нови възможности, въпреки коронавируса. Междувременно се чувствам свързана много с България и искам все още да правя неща там и проекти. Но Берлин текущо ми дава  усещане за център на света по някакъв начин, определено се свързвам с много интересни артисти и отново... един нов период.  Димитър Николов: Общо взето, откакто започнах да се занимавам с театър - първо непрофесионално в една школа, след това годините в академията, после вече в театъра, успоредно с работата ми в киното - честно казано за мен обикновеният живот е сякаш само съботата или неделята, когато имам време да си изпия кафето спокойно, следобедно, сутрешно, без значение кога. Сега покрай карантината имаше доста стопиране. Може би това бе първият период, в който имах време въобще да имам някакво време за себе си. Открих си супер голям проблем с това да прекарвам време със себе си и да се занимавам  реално със себе си. Когато ходя на репетиции,  на снимки или се срещам с хора, някак си общо взето се занимавам  с другите или по-скоро с изследването на някой друг. Случва се през мен, но не става въпрос за мен, не съм аз фокуса. Много трудно ми се видя това и честно казано доста ми втръсна. В един момент ми даде някаква възможност да си дам реална сметка, че трябва да намеря някакъв… все пак, макар и доста условно да звучи това, но някакъв баланс. Дадох си сметка колко неща  не знам и колко вероятно съм пропуснал в това забързано ежедневие вече години наред. Също така, че трябва да имаш някаква зона, в хубавия смисъл зона на комфорт, някакво място за себе си и време за себе си - лично време далеч от и отвъд забързания делник. По някъв начин май вече се чувствам даже по-пълноценно. Сега като остане малко време и за обикновения живот, т.е. да помислиш, ако щеш дори и за битовизмите,  по някъв начин си почиваш и успяваш да се свържеш с някакви хора, с доста от които аз лично бях прекъснал дълго време всякакви взаимоотношения поради натовареност. Дадох си сметка, че може би съм обидил тези хора. Може би съм ги наранил, може би не съм бил с тях, когато те са имали нужда. И това са такива ценни уроци, от които аз мисля, че си извадих някаква поука. Ще се опитам занапред, колкото и работа да имам, дай боже всеки да има, да не се преминава през тях, все едно нямат значение. Богдан Дарев: Благодаря ти! Звучи като че ли това време, което си прекарал повече сам, те е обогатило. Дори, че си направил някои открития за себе си, които може да приложиш в твоето творчество като актьор. Това така ли е?  ДН: Да, определено. Даже по шегаджийски бих го формулирал, защото аз съм супер нервак и кибритлия. Мисля, че се понаучих малко да търпя. По принцип това ми е много трудно. Общо взето дори не мога да преброя до три, „паля“ се непрекъснато. Мисля, че малко заземих нещата. Да, работи за актьорството от гледна точка на това, че аз например си давам сметка за себе си, като се подготвям за някакъв проект, че винаги съм в движение и нарочно го правя. Примерно уча текст, докато се разхождам в парка, докато слушам музика. Чета си сценария буквално и докато ходя. Сега пробвах някакви неща да ги направя  седнал на едно място. Признавам си, беше ми много трудно. Просто дадох си сметка, че има, има нещо ценно и в това да си за известно време на едно място. Не ми се иска да има нов локдаун, но при всички положения  това неочаквано и неканено време ме научи на някакво спокойствие, на хармония, която осъзнах, че явно не ми е присъща. Може би това е основният двигател при мен - че просто аз обичам да съм на триста, ако може на четиристотин. Някаква скорост, която за много хора е нормално да ги уморява, на мен ми дава енергия. Да, сега мисля, че откривам някакви спокойни зони в темперамента си, което е странно и за мен. ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ ЕМ: Много, много хубав въпрос. Аз мисля, че целият живот е едно учене и учителите са навсякъде и във всичко. От нас зависи  къде виждаме уроците, къде ги четем, къде ги чуваме. Те даже и се повтарят, ако не ги чуем, ако ни трябват. Мисля, че получаваме уроците, от които имаме нужда.  За мен конкретно природата беше един от първите ми учители. Израснах сред природата и се чувствах много дълбоко свързана с нея само наблюдавайки я. Тя ме научи на много неща, едно от който бе многопластието, дълбочината на живота. Също учех много чрез самоизследване. Спомням си като малка имах потребност да се затварям и просто да работя с всичко около себе си - да рисувам, да танцувам и така да изследвам. Това беше една тенденция. Забелязвам, че когато искам да науча нещо, когато нещо стане наистина силно в м

    29 min
  5. 31/10/2021

    Какво е съзидателно общество?

    Празнуваме Ден на будителите в България Номинираните от БНР за будители на годината ни вдъхновиха. Вярваме, че ще ви вдъхновят и вас! „Не трябва да се страхуваш, защото страхът ти пречи да мислиш реално. Той блокира всяко едно твое сетиво и ти живееш в собствените си страхове. Изграждаш света около себе си, изпълнен само със страхове. Трябва да се опитваш да изплуваш от това нещо.“ - Анна Йончева Анна Йончева ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Аз и сега си живея обикновен живот. Нищо не се е променило, но  наистина срещата ми с Вики и това, което последва след това, имаше огромно значение. Вики е момичето, което всъщност ме амбицира да стартирам този проект. Случи се след срещата ми с нея на детската площадка, когато тя стоеше измежду другите деца и те ѝ казваха: „Мръдни се, ще те ударим!“, а нейната реакция бе: „Не, на мен ми е много приятно да ви гледам как играете, как тичате“. Вики е в инвалидна количка, с тумор на гръбначния стълб. Тогава, дойде съученик на дъщеря ми и ѝ каза: „Ти няма да играеш с нея. Не я ли виждаш – тя е болна, тя е заразна“. Буквално в този момент реших, че искам да направя нещо, с което да променя нагласата на децата като моите, които не забелязват тези деца, да започнат да ги виждат. Въобще не съм предполагала, че животът ми може коренно да се преобърне по този начин. Никога няма да забравя проблясъка вкъщи. Обясних на мъжа ми за случката и му казах, че искам да започна проект, да снимам тези деца. Той ме попита: „ Ти луда ли си? Знаеш ли хората как ще те плюят? Ти си майка на деца без увреждания“. Аз обаче имах някакво вътрешно чувство. Казах си, че трябва да го направя и плахо-плахо започнах. ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ Богдан Дарев: Искам да ти разкажа за един учител, който имах по история. Тогава живеех в Атина. Спомням си, че той ни преподаваше история на Европа. Учехме за Бисмарк, за Германия, как става Съединението и т.н. Обаче децата в класа не слушаха. Той много се палеше, много се ядосваше. Триеше нервно дъската с гъбата. Никога няма да забравя този учител, защото той ми показа какво е да преподаваш със страст, какво е да обичаш това, което правиш. Дори сега като говоря, тръпки ме побиват.  В твоя живот кои са твоите учители невидими или видими, за които можеш да ни разкажеш? Анна Йончева: За мен един от най-добрите учители е класната ми – г-жа Проданова. Аз не бях много добра ученичка, не изпъквах и с поведение. Това е учителката, която както ти каза за твоя учител, преподава с любов своя предмет. Това е за мен учителят - който преподава любов и с любов на учениците си. Госпожа Проданова намираше правилния подход към мен и към другите деца, които бяхме с малко по-лошо поведение като всички тийнейджъри. Тя и до ден днешен много ме подкрепя. Пишем си, независимо че съм завършила преди толкова много години. Когато стартирах проекта, тя беше една от първите, която ми написа: „Успех!“. Подкрепяме и в новата инициатива. Кани ме в часовете, за да си говорим с децата за техните „специални“ приятели. Това е учителят, който ми даде много като човек, освен като преподавател.  Понякога си даваме сметка за нещата, през които преминаваме, на малко по-късен етап, не в самия момент, но важното е човек да си взема поука. Най-добрият невидим учител е животът. Той ни учи и ако човек има достатъчно сили, не трябва да живее в миналото, а трябва да върви напред. Животът е един постоянен учител и трябва да черпиш от него знание и мъдрост. Това е клиширано, но аз живея така вече от доста години, много преди проекта. Скоро ми попадна нещо, което може би описва най-точно начина, по който аз разбирам живота – „Защо стрелките на часовника вървят само напред?“. Защото назад миналото не се връща, няма как да стане това. От тежките моменти, през които човек неминуемо преминава през живота си, трябва да вземем поуката. Съжалявайки, няма да върнем времето. Така че, за мен най-добрият учител е всеки един ден, всяка една трудност и това да съумееш да извлечеш поуката. БД: Прекрасно. Това ще си го напомням и като минавам през трудности ще си представям часовника, който се движи напред. АЙ: Точно така. Имах един познат, който ме попита как така не се ядосвам. Казах му, че като всеки нормален човек и при мен всеки ден има нещо, което ме ядосва. И какво? Аз не печеля нищо от това. За мен най-важното е да се прибера вкъщи, семейството ми да е здраво, да си прегърна децата. Това какво се е случило, е минало и заминало. Извлякла съм си някаква поука. Направила съм грешка – дали ще е в работата, в живота или в отношенията с мъжа до мен. Много грешки прави човек. Важното е да осъзнае, че ги е направил и да може да извлече поуката за себе си. Аз живея по този начин и съм спокойна. Намерила със си някакъв вътрешен мир. Какво друго му трябва на човек? ЗА СТРАХА Имам фобия от пълзящи и летящи животни. Като видя пеперуда или нещо такова, започват едни писъци... Човек, който не ме познава казва: „Тъпа блондинка. Гледай как се лигави“. После като ме опознае, разбира че на мен това ми е огромна фобия.  Когато бях малка, брат ми препарираше насекоми, но не ги оставяше при него, а ги препарираше над главата ми на едно стериопорче. Така те стояха около две денонощия, забодени живи на едни иглянки, докато умрат. Това нещо ми стържеше по цяла нощ. Не знам дали е от това, но наистина изпитвам паническа фобия от такива неща. Не мога да се преборя с нея. Мъжът ми постоянно ми се подиграва, факт. Другият страх, който смятам, че всеки нормален човек има, е страхът за семейството ми.  Да не се случи нещо. Да не се разболеем от някоя неизлечима болест, особено децата и мъжа ми. Това е нещото, което ме плаши. БД: Как се с

    27 min
  6. 18/10/2021

    На сила хубост не става

    Вярваме дълбоко в развиването на здрава и дълготрайна връзка между поколенията. Като една гора, един народ се облагодетелства от мъдростта на вековните дървета. Прочетете текста на подкаста с г-жа Пенка Енчева и професор Тодор Киров отдолу. (Текстът е дело на доброволната помощ на  Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!) „От всеки човек може да научиш нещо, стига да искаш.“ - г-жа Пенка Енчева Пенка Енчева и Тодор Киров ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Пенка Енчева: Да. Казваш за обикновения живот, за живота, който имаме в ежедневието. Наистина, след като ме покани да участвам в „Завръщане“, се замислих  дали животът е обикновен. Аз си мисля, че животът винаги е необикновен, особен. Особен и необикновен е със самото си зараждане, със самото си появяване като едно съвършенство на природата. По-нататък с развитието, с получаването на многообразието продължава неговата особеност и необикновеност - съвършенство като видове, като форми, като багри. Толкова е разнообразен животът. И което е много важно наистина, има такова многообразие. То съществува в една непостоянна, непрекъсната връзка. Ето, аз се явявам една малка нищожна прашинка в това житейско богатство и разнообразие, в този обикновен и всъщност много необикновен живот. За мен - едно малко момиченце навремето, преди доста, доста години, което се включи в това житейско богатство, в това житейско многообразие, река Дунав беше огромна река. Сега, когато имам възможност да се движа и в други части на света, виждам, че не е чак толкова огромна. Но тогава за мен тя беше такава. Беше прекрасна. Беше най-хубавото място, където можеше да се отиде. Също така и необятните простори на Добруджа. Това беше моята поява в живота, в семейството на двама много сърдечни и трудолюбиви хора. Там израснах. Ето ти едно „завръщане“. По-нататък – училище, с желанието да научиш, да знаеш, да можеш повече.  Друго ново „завръщане“ за мен беше пътуването ми до Пловдив и животът ми там по-нататък, където в резултат на усилията, които полагах, на ученето, аз станах учител. Това е може би най-прекрасната професия, най-прекрасната възможност да участваш в житейското многообразие.  Следваха години на раздаване на знания, на грижи, на обич  към толкова много деца, които са преминали през 38-годишната ми практика като учител по биология. Моят живот е свързан с работата. Богдан Дарев: Но ти и пееш…. ПЕ: Пея от съвсем малка. За мен винаги е било приятно да слушам музика, да пея, особено българска народна музика. Това може би е най-приятното нещо, но за себе си усещам, че аз съм учител. След много години в училище, изведнъж, съвсем неочаквано за мен, немислено, нежелано, ми се наложи да прелетя над цяла Европа, над океана и над цяла Америка и да се озова в Сиатъл. Много съм щастлива от това ново завръщане в Сиатъл, тази възможност, която имам, благодарение на участието ми в женския хор към Българския културен център. Дамите в хора не са професионални певици. Това са съвсем обикновени българки, на които българското е в душите и в сърцата им и ние се стараем да го покажем. Това ни харесва. Затова аз винаги повтарям думите не само на една от жените, а може би на всички от хора, които са образовани и по-млади от мен. Всяка една от тях казва: „Никога не съм си представяла, че ще дойда в Америка, ще пея в хор, ще пея песни и по-специално български народни песни и че това ще ми харесва“. Това винаги ме впечатлява и аз си позволявам да го повтарям често. Наистина е така.  За себе си казвам: „Аз съм била учител, но в душата ми винаги е била песента.“ БД: Твоят живот наистина е необикновен.  Да се озовеш тук в Америка, да запишеш първото си CD и да се направи филм за теб. Един обикновен „необикновен“ живот.  ПЕ: Точно така е. Един обикновен, а всъщност необикновен живот. БД: Чудесно. Професор Киров, ти какво би ни казал? Разбира се, от филма аз знам малко за твоята история, но ти какво би казал за твоя обикновен „необикновен“ живот? Тодор Киров: Накратко ситуацията е такава. Във Варна бях студент в машинно-електротехническия институт, обаче нямах средства за издържане и подадох молба за отлагане на обучението. Целта беше да работя една година, да събера средства и да се прибера във Велико Търново. Трудно се намираше работа. Дядото на един познат ме взе да свирим в една механа, да развеселяваме хората. Аз бях с гъдулката. Случайно един подпийнал човек нещо се ядоса. Не му свирехме песента, която искаше, или не си спомням какво точно. Хвана гъдулката, удари я в стената и тя се счупи. Тръгнах да търся майстор, който да я оправи. Попаднах на проф. Асен Диамандиев и така тръгна професионалния ми път - покрай счупената гъдулка. БД: Искаш да кажеш, че ако гъдулката не се беше счупила, нямаше да стоиш пред нас по този начин ли? ТК: Нямаше. Щях да се върна във Варна, да си продължа образованието, защото по принцип съм си ученолюбив, търся новото, любопитен съм и щях да стана инженер по електротехника. С тази гъдулка и то случайно, започвайки да свиря, за да изкарам някой лев в онази механа, вече тръгнах по този път. ЗА  УЧИТЕЛИТЕ ПЕ: Като кажем учител  приемаме, че това е човекът, който ни учи на нещо, който ни преподава нещо, но всъщност като се замислим учител е всеки, с който се срещаш, който е около теб. От всеки можеш да научиш нещо. Скоро прочетох и много ми хареса, това че у всеки човек има едно слънце, просто трябва да му се позволи да грее. Наистина, от всеки човек може да научиш нещо стига да искаш и да му позволиш и ако е хубаво, да го вземеш, да го научиш, да го прилагаш. ТК: Много важно е какви хора са подрастващите, младите и какви ще станат. Както

    29 min
  7. 03/10/2021

    Търсене на истината

    Запознайте се с Милен Киров. „Ние сме стигнали до това развитие на нашето общество и мозък чрез търсене на истината…“ Дали някога ще намерим истината? Или е достатъчно никога да не спираме да я търсим? Милен Киров ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Милен Киров: Това е един много хубав и интересен въпрос. За да отговоря на него, първо трябва да си отговорим на въпроса: „Какво е обикновен живот?" Моят живот винаги е бил свързан с музиката – в и около музиката. За други хора това не е обикновен живот, така че моят живот  е „необикновен“ - обикновен  живот и обратното. Цял живот се занимавам с музика. Родителите ми са музиканти. Прадядо ми беше гайдар. Дядо ми - бащата на майка ми, свиреше на кавал, така че няма някакво събитие, което да е обърнало нещата в посока на това да се занимавам с музика, а преди това да съм се занимавал с нещо друго. Просто съдбата беше предопределила с какво да се занимавам. Естествено с помощта на родителите ми. Те видяха този талант в мен много рано. Започнал съм още 2-3 годишен на пиано, „блъскайки“ клавишите да уча нотите. Доколкото знам съм започнал да чета нотите преди  буквите, а  аз наистина почнах да чета доста рано. Така че, да. Това е животът ми. Музиката.... ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ Баща ми, който е част от нашето общество, преди година се пенсионира след дългогодишна кариера като педагог – Проф. д-р Тодор Киров, преподавател по гъдулка в академията в Пловдив. Той заедно с майка ми бяха моите първи учители по музика вкъщи. Спомням си, че преди изпити или конкурси, когато съм свирил много здраво, баща ми е стоял неотлъчно до мен при пианото. Такова търпение има този човек, търпение, което аз за съжаление не съм наследил. Тяхната помощ, подкрепа, напътствия и твърда ръка (от гледна точка не на бой) ми помогнаха много. Като деца ние се разсейвахме. По едно време исках да стана футболист.  Можи би бях около 10-годишен. Благодарен съм им, че не ме оставиха на мира. Не ме оставиха да се разсейвам, да се занимавам с други неща, защото не се виждам да правя друго нещо освен музика. Така че, първите учители са родителите ми.  Баща ми също е и мой модел. Той всъщност е първият учител по фолклорни инструменти в българско висше училище. Започва в Академията, където тогава се формира фолклорният департамент. Бил съм в негови продукции, в негови часове. Негови студенти са идвали вкъщи, родителите ми са ги хранили. Докато с жив интерес наблюдавах как свирят на инструментите си, неусетно попих много неща от тази атмосфера, от неговия подход като педагог. Богдан Дарев: На мен това най-силно ми направи впечатление от филма – архивните кадри с учениците му. Всички свирят с едни лъчезарни, големи усмивки – и на снимките, и във видеокадрите. Имах това усещане, че те наистина са идвали у вас и сте ги хранили. И аз като бях в България беше точно така, с много приятели и това е прекрасно. МК: Когато пораснах осъзнах, че това не е един обикновен живот за другите хора. Съсловието на фолклорните музиканти в България е толкова сплотено, толкова близки са хората и винаги музиката е присъствала. Направило ми е голямо впечатление това, че всички там са като семейство и едновременно с това  баща ми винаги е имал авторитет като бащинска фигура. Това се стремя да запазя и с моите студенти. Аз съм им ментор. Подкрепям ги, учител съм им, също и приятел, но си имаме едно взаимно уважение. Не мога да твърдя за различни общества, но ми се струва, че джаз обществото и обществото на фолклорните музиканти  са по-сплотени. Винаги ми е харесвала тази близост и това чувство за семейство. БД: Имам много въпроси, но ще ти задам само два от тях. Първо, за баща ти и затова как е стоял до теб, докато свириш, защото аз имам доведена дъщеричка, която има страхотен музикален слух. Ако аз имах такъв, щях да съм на десетото небе. Безспорно е много трудно да се мотивират децата, особено в днешно време с телефоните, с медиите. Ти какъв съвет би дал на родителите и на хората, които искат да предадат любовта към нотите на децата, искат те да се развиват музикално. Как да подходим? МК: Това е сложен въпрос, защото нещата не са същите, каквито бяха преди 35 години, когато аз се занимавах с музика. Светът се промени ужасно много през последните 20-30 години – технологиите; начинът, по който децата общуват, учат и се учат; интереси; професии и т.н. Мисля, че не само за музика, а за каквото и да е, родителите трябва да намерят този баланс между това да  дават достатъчно свобода на децата си за различни неща и да намерят някакъв талант и позитивен израз на това, което е вътре в тях. В същото време трябва да ги направляват, защото има и такъв стил на отглеждане на деца, когато родителите ги оставят да избират и да „скачат“ от едно нещо на друго и никога не се продължава по една пътека достатъчно дълго, за да може детето наистина да може  да вземе нещо от това. За мен този метод не е концентриран, не дава много на детето. Просто е прекалено „разхвърляно“, а децата имат нужда от структура. Всички като хора имаме нужда от нея, но и всички  ние научаваме фундамента на тази структура като деца. Така, че моят съвет е да се намери баланса. Когато детето има талант и желание за нещо, родителите да го подкрепят, да бъдат до него, да му дават посока и подкрепа. И ръка, когато падне. В същото време да не забравят, че децата всъщност не знаят как работи света около тях и е хубаво да има някои напътствия. Така, че баланс между свободата и структурата. БД: Аз бях учител в продължение на 3 години на по-малки дечица – от 3 до 14-годишна възраст и имам по-различно мнение за оценките и за подхода на образованието. Ти каза нещо

    33 min
  8. 25/09/2021

    Защо не емигрира

    Днес ви каним да се запознаете с хлебаря Пресиян Петров. Този млад човек има големи мечти и възможност да забогатее в чужбина, но остава в България. Защо? В сайта ни ЗАВРЪЩАНЕ ще може да намерите нашите подкастове в аудио формат, както и в текст тук. (Текстът е дело на доброволната помощ на  Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!) Пресиян „Хлебаря“ Петров ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Пресиян Петров: Когато бях студент  в университета, родителите ми нямаха голяма възможност да ми помагат финансово и се налагаше доста често да работя. Не винаги можех да го правя, тъй като посещавах лекции, упражнения и т.н. Във втори курс се замислих кое е това нещо, което искам да го има в живота ми всеки ден и това беше да не съм гладен. Казах си – ако имам хляб, никога няма да съм гладен. После изведнъж ми хрумна: “Едва ли е толкова трудно да правиш хляб“. Една вечер го споделих на моя приятелка, която отиде и намери място, където започнах да работя. Това изведнъж ми промени ежедневието и живота. От студент, който отива в 8ч. на лекции, станах човек, който става в 1ч. през нощта, върви пеша до хлебарницата, работи там до преди обед и след това отива на лекции и упражнения. Оттогава правя хляб почти всеки ден. Много рядко пропускам. БД: Това колко години е вече? ПП: Това е 10-та или 11-та година. БД: Знам, че дядо ти отглежда пшеница. Това значи, че в твоето семейство вече е съществувала тази възможност – ти да поемеш по този път. Как точно станаха нещата? ПП: Така звучи, но не е така. Израснал съм покрай дядо си, но никога не съм се интересувал какво точно прави. В смисъл, отива в градината, прави там някакви неща, аз му помагам, обаче не съм  задавал въпроси за нищо. Казва ми: “Оплеви градината“ или „Да прекопаем крушите“ или „Тук ще хвърлим няколко зърна в земята“. Никога не ми е правило впечатление това нещо. Когато станах  хлебар и се прибрах на село за първи път, може би 1-2 години не си бях ходил, му казах, че освен, че ходя на лекции и упражнения, съм станал хлебар. Той се разплака. Това беше първото нещо, което направи. После започна да ми обяснява  как той цял живот с това се е занимавал. Как нашите прабаби и прадядовци също са се занимавали с това. Разбрах, че всъщност родът ми се е занимавал с това без аз да знам. Те не са искали ние да живеем такъв живот, а са искали да ставаме академици или нещо подобно. Затова не са и споделяли, не са смятали, че трябва да вървим в тази посока. Супер случайно се случи или може би не. Както казва дядо ми: „Не може да избягаш от това, което кръвта ти иска“. ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ Имал съм честта да имам доста учители, най-различни. Учил съм в много хубаво училище, което години по-късно осъзнавам колко много неща ме е научило, особено учителят ми по математика. Когато си тийнейджър, не възприемаш точно по този начин нещата, но след време разбираш, че всичко, което са ти говорили, е било полезно. Имах огромната чест, още девети-десети клас, да срещна един човек, който много ми говореше за духовната част на нещата. Не толкова за материалния свят, а по скоро за нещата отвъд, нещата, които можем да почувстваме, да разбираме или да си мислим - за нашия вътрешен свят, в който сме сами или не сме сами.  Малко по малко започнах да срещам все по-интересни хора. Бях около 20-годишен, когато срещнах един от корейските си учители, който ме заведе после в Корея и живях при него известно време. Той ми помогна да срещна друг корейски учител, при който специализирах това хлебарство, което в момента правя. Бил съм с френски учител, при който живях едно лято. В Дания и в Швеция съм бил при друг, който ме учеше на хляба. Впоследствие дядо ми се оказа също такъв учител. Аз бях научил много от него без да разбера,  докато растях там. След като станах  хлебар стана още по-лесно да комуникираме, защото говорехме за едни и същи неща. Когато той ми обясняваше, аз вече го чувах 10 пъти повече. Страшно много неща съм научил от всички тях – различни хора, различни култури. Това до голяма степен е помогнало да стана човекът, който съм сега. БД: Аз не съм ял хляб от Корея и нямам никаква представа как изглежда един хляб там. Като нашият ли е? Разкажи малко повече за твоето преживяване там. ПП:  Още през 2011 г. не бях доволен от нещата, които учех в България. Смятах, че можем повече, че нещата, които трябва да може един хлебар, са много повече. Започнах да се оглеждам къде в чужбина мога да отида. Естествено, всички обясняваха как Франция е най-доброто място за учене на хляб, защото е една от най-старите държави, която има традиции  в това нещо. Първата ми идея беше да замина там. Успях да намеря майстор англичанин, защото не знам френски, а знам английски. Той беше живял дълго време във Франция и си беше като французин – държеше се като тях, говореше постоянно на френски, много малко на английски, но с мен си говореше и ми обясняваше всичко. С него изкарах лятото на 2011-та и разбрах, че хлябът, който той прави, е в пъти по-добър, отколкото най-добрите хлебарници в София правеха. Като идея и като отношение към хляба беше същото, но все едно беше години напред във времето. Например, ако нас никой не ни закачаше, щяхме да стигнем след 20 години това, което той правеше. Той така се беше научил от своите учители. Стигнах до един момент, в който видях много информация на едно място и като я усвоих се върнах обратно, но не срещнах разбиране в това, което бях научил. По-скоро тук хората бяха застинали на едно ниво, което не искаха да променят. Така се породи желанието ми да пътувам. Исках да развивам себе си и занаята, който умея. Започнах да пътувам. Бил съм в почти всички европейски държав

    28 min
  9. 21/09/2021

    Обладани от страх

    Камен Воденичаров ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ Зависи от дефиницията за обикновен живот. Аз мисля, че за нас, които сме израснали като деца през 80–те години, обикновеният живот беше свързан с добро образование, с онези ограничения, които имахме от социализма - невъзможността да се пътува, слушането на английски, френски и американски радиостанции, гледането на кино, слушането на музика. Цялата тази култура  за поколението на 80–те, а и за поколението преди мен (на 70-те години) в музиката и киното, е била нашият необикновен живот. Обикновеният живот е бил в градовете, в училище, в игрите, в общуването с приятелите, докато изкуството ни е давало някакъв прозорец, някаква енергия за мечта, за един по – хубав свят. В интерес на истината вече през 90-те години, започвайки реално да пътуваме и имайки възможността да посещаваме и Западна Европа и Съединените американски щати, някак си осъзнахме, че представата, която имаме, изградена за Западния свят в действителност е изкуствена, т.е. тя е малко захаросана. Тя е в едни топли краски, докато реалният свят е по-различен от един кинопроект, от един музикален албум, от един концерт. И слава богу. Може би това е разликата между обикновеното и необикновеното, между видимото и невидимото, от онова, което човек има като представа, като мечта, като среща с различните видове изкуства. Това е необикновеният живот.  А обикновеният е това, което е ежедневието. Хубавото е, че когато сме влюбени, когато обичаме близките си, когато извършваме нещо, за което сме се подготвяли дълго време, видимото и невидимото се сливат. Обикновеният и необикновеният живот се допират в една точка и става много силно емоционално. За тези мигове в крайна сметка живеем. ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИ Във филма „105 минути София“ ще видите, че българското Възраждане и България в началото на миналия век, та чак до края на Втората световна война също се развива на базата на този доброволчески принцип, на тази подкрепа между хората. Това най- силно си личи в образованието, разбира се и в изкуствата. Така ме възпитаваха и нашите учители. Аз мога да говоря за моята преподавателка по актьорско майсторство за куклен театър (това ми е първата специалност). Професор Николина Георгиева бе един изключителен човек. Светла й памет. Тя представяше кукленото изкуство и комедия „Дел арте“ и всички тези принципи, които са по-близки до уличния театър, до това, което е уличното изкуство в Япония, в Съединените щати, в Китай. Един изключителен човек. Тя ни учеше на много търпение, учеше ни да бъдем с широк кръгозор. А пък в киното съм завършил втората си специалност при акад. Людмил Стайков – един изключителен български режисьор със страхотен размах, с много популярни филми. През 70–те и 80–те години филмът „Илюзия“ – едно изключително авторско кино, спечелил много награди в Европа; мегапродукцията „Хан Аспарух“ с трите епизода; „Време разделно“ и още десетки други. Той също ми е дал много, както на мен, така и на другите колеги от различни поколения, които той е обучавал в кинорежисурата. Едно от много важните неща е било да бъдем искрени, да сме наясно какво искаме да кажем на публиката, защото това винаги си личи от екрана. А за различните похвати и за различните стилове и жанрове, в тези часове той казваше: „Ако искате да 'хванете' зрителя, трябва да разберете, че киното е последователност от две неща: шок и ритуал. Киното е само това. Правиш нещо брутално за зрителя, след това героите започват да извършват каквото и да е чрез ритуал. Всяко нещо на киноезик може да бъде превърнато в ритуал.“ Това беше неговият ключ и той много ни говореше за това. Слава богу все още е жив и здрав, преподава в НАТФИЗ и нови поколения минават през него. „Българското Възраждане и България в началото на миналия век, та чак до края на Втората световна война също се развива на базата на този доброволчески принцип, на тази подкрепа между хората.“ ЗА СТРАХА Страхове винаги съществуват във всеки един човек поотделно, но мисля, че страхът във времето, в което живеем - от загуба на близки хора, страхът от смъртта - може би е много силен. В последните години, особено и пандемията показа, че ние сме склонни да се откажем от много ценности, за които нашите майки и бащи, баби и дядовци, прабаби и прадядовци са се борили, т.е. ние, страхувайки се от един невидим вирус, сме склонни да приемем това, срещу което са се бунтували поколения преди нас – да си стоим вкъщи, да не ходим никъде, да не общуваме, да не се прегръщаме, да не се чувстваме близки. Ако има някакъв ужасяващ урок от пандемията, която в момента властва над целия свят, според мен това е изкарването на преден план на страха - на страха от това дали ще доживеем утрешния ден и дали хората, които обичаме ще ни кажат „Добро утро“. Дотолкова сме обладани от този страх, че си мисля (в нашия филм също има тази тема), че гледайки какво са правили поколенията преди нас, може би трябва да бъдем малко по-серт, малко по-твърди и малко по-решителни, защото свободата и възможностите за един по-мирен свят са пред нас и зависят от нас. Тези силни човешки качества не са били спрени от природните бедствия, от войните, които човечеството си е предизвикало само. Наистина в някаква степен прилича на война, с тази разлика, че войниците и техните роднини назад във времето, като че ли по-спокойно са приемали вероятността, че ако се качат на един самолет и трябва да изпълнят една мисия могат и да не се завърнат и са били по-спокойни и по-уверени. Ние изпитваме страх да се разходим до магазина  да не би случайно да „пипнем“ нещо - през окото, през носа или

    18 min

À propos

Свободен бюлетин за приключенията на кинорежисьора, хората с които се среща и всичко което го вълнува за България и света. bdarev.substack.com