Търсене на истината

Запознайте се с Милен Киров.

„Ние сме стигнали до това развитие на нашето общество и мозък чрез търсене на истината…“

Дали някога ще намерим истината? Или е достатъчно никога да не спираме да я търсим?

Милен Киров

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Милен Киров: Това е един много хубав и интересен въпрос. За да отговоря на него, първо трябва да си отговорим на въпроса: „Какво е обикновен живот?"

Моят живот винаги е бил свързан с музиката – в и около музиката. За други хора това не е обикновен живот, така че моят живот  е „необикновен“ - обикновен  живот и обратното. Цял живот се занимавам с музика. Родителите ми са музиканти. Прадядо ми беше гайдар. Дядо ми - бащата на майка ми, свиреше на кавал, така че няма някакво събитие, което да е обърнало нещата в посока на това да се занимавам с музика, а преди това да съм се занимавал с нещо друго. Просто съдбата беше предопределила с какво да се занимавам.

Естествено с помощта на родителите ми. Те видяха този талант в мен много рано. Започнал съм още 2-3 годишен на пиано, „блъскайки“ клавишите да уча нотите. Доколкото знам съм започнал да чета нотите преди  буквите, а  аз наистина почнах да чета доста рано. Така че, да. Това е животът ми. Музиката....

ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ

Баща ми, който е част от нашето общество, преди година се пенсионира след дългогодишна кариера като педагог – Проф. д-р Тодор Киров, преподавател по гъдулка в академията в Пловдив. Той заедно с майка ми бяха моите първи учители по музика вкъщи.

Спомням си, че преди изпити или конкурси, когато съм свирил много здраво, баща ми е стоял неотлъчно до мен при пианото. Такова търпение има този човек, търпение, което аз за съжаление не съм наследил. Тяхната помощ, подкрепа, напътствия и твърда ръка (от гледна точка не на бой) ми помогнаха много. Като деца ние се разсейвахме.

По едно време исках да стана футболист.  Можи би бях около 10-годишен. Благодарен съм им, че не ме оставиха на мира. Не ме оставиха да се разсейвам, да се занимавам с други неща, защото не се виждам да правя друго нещо освен музика. Така че, първите учители са родителите ми. 

Баща ми също е и мой модел. Той всъщност е първият учител по фолклорни инструменти в българско висше училище. Започва в Академията, където тогава се формира фолклорният департамент. Бил съм в негови продукции, в негови часове. Негови студенти са идвали вкъщи, родителите ми са ги хранили. Докато с жив интерес наблюдавах как свирят на инструментите си, неусетно попих много неща от тази атмосфера, от неговия подход като педагог.

Богдан Дарев: На мен това най-силно ми направи впечатление от филма – архивните кадри с учениците му. Всички свирят с едни лъчезарни, големи усмивки – и на снимките, и във видеокадрите. Имах това усещане, че те наистина са идвали у вас и сте ги хранили. И аз като бях в България беше точно така, с много приятели и това е прекрасно.

МК: Когато пораснах осъзнах, че това не е един обикновен живот за другите хора. Съсловието на фолклорните музиканти в България е толкова сплотено, толкова близки са хората и винаги музиката е присъствала. Направило ми е голямо впечатление това, че всички там са като семейство и едновременно с това  баща ми винаги е имал авторитет като бащинска фигура.

Това се стремя да запазя и с моите студенти. Аз съм им ментор. Подкрепям ги, учител съм им, също и приятел, но си имаме едно взаимно уважение. Не мога да твърдя за различни общества, но ми се струва, че джаз обществото и обществото на фолклорните музиканти  са по-сплотени. Винаги ми е харесвала тази близост и това чувство за семейство.

БД: Имам много въпроси, но ще ти задам само два от тях. Първо, за баща ти и затова как е стоял до теб, докато свириш, защото аз имам доведена дъщеричка, която има страхотен музикален слух. Ако аз имах такъв, щях да съм на десетото небе. Безспорно е много трудно да се мотивират децата, особено в днешно време с телефоните, с медиите. Ти какъв съвет би дал на родителите и на хората, които искат да предадат любовта към нотите на децата, искат те да се развиват музикално. Как да подходим?

МК: Това е сложен въпрос, защото нещата не са същите, каквито бяха преди 35 години, когато аз се занимавах с музика. Светът се промени ужасно много през последните 20-30 години – технологиите; начинът, по който децата общуват, учат и се учат; интереси; професии и т.н. Мисля, че не само за музика, а за каквото и да е, родителите трябва да намерят този баланс между това да  дават достатъчно свобода на децата си за различни неща и да намерят някакъв талант и позитивен израз на това, което е вътре в тях.

В същото време трябва да ги направляват, защото има и такъв стил на отглеждане на деца, когато родителите ги оставят да избират и да „скачат“ от едно нещо на друго и никога не се продължава по една пътека достатъчно дълго, за да може детето наистина да може  да вземе нещо от това.

За мен този метод не е концентриран, не дава много на детето. Просто е прекалено „разхвърляно“, а децата имат нужда от структура. Всички като хора имаме нужда от нея, но и всички  ние научаваме фундамента на тази структура като деца. Така, че моят съвет е да се намери баланса. Когато детето има талант и желание за нещо, родителите да го подкрепят, да бъдат до него, да му дават посока и подкрепа. И ръка, когато падне. В същото време да не забравят, че децата всъщност не знаят как работи света около тях и е хубаво да има някои напътствия. Така,