ЗАВРЪЩАНЕ към корен‪а‬ Богдан Дарев

Премиерата на подкаста “Завръщане” се състоя през зимата на 2021-ва. Гости ни бяха Андрон Степной, от българско потекло в Молдова, и Димитър Йорданов, който само на седем месеца пътува от България за САЩ с родителите си.
И двамата говорят български, но беше по-лесно разговорът ни да протече на английски. Текстът по-долу е в превод на български.
Мисля, че се опитваш да ме върнеш по-назад към моите корени и аз наистина оценявам това, защото колкото повече се връщам назад към тях, толкова повече си спомням как да подредя липсващите части от пъзъла на това кой съм аз наистина. И колкото повече части сглобявам, толкова по-ясна става картината и по-завършен се чувствам аз самият. - Димитър Йорданов
“Свръхсила” е толкова митична дума, нещо вълшебно. Може много да се спекулира с нея. Според мен, това са емоциите. Те са най-важното нещо за мен, когато става дума за свръхсила. Да бъдеш приятел с емоциите си. И мисля, че чрез тях, в моя случай, намерих думата “свръхсила”. - Андрон Степной
Димитър Йорданов и Андрон Степной
ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ
Богдан Дарев (БД): Името на подкаста е “Завръщане”, което е преведено на английски като “Returning”. Идеята е, че ние всички отиваме на едно пътуване и всички започваме от определено място и се връщаме в нашата общност, нашето общество. Това, което искам от двама ви е да се върнете обратно към онзи момент, когато имахте обикновен живот. Живот, който може би всеки е очаквал от вас да живеете, а после нещо се е случило. Не задължително война или друго подобно, но нещо се е случило, което внезапно ви е изтръгнало от вашия обикновен живот и вие сте се отправили на едно напълно ново и неочаквано пътуване.
Андрон Степной (АС): Аз се занимавам с музика от малък. Свирех на кларинет, свирех на китара и пеех почти докато навърших 17 години. След това започнах училище в Молдова, специалност „Международни отношения“, но после, когато се преместих в Щатите на 21 годишна възраст, започнах да се занимавам с музика отново.
Работех в планината в Колорадо и внезапно осъзнах, че отделям твърде много време на парите, нещо, което е само материално; осъзнах, че някаква част от мен липсва.
Имах нужда да променя нещо, исках да променя енергията си. Взех китарата и започнах да

„Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището.“ - Мария
Слушайте или прочетете текста на последния ни подкаст с Мария, учител и графичен дизайнер, и Кармин, каратистка и художничка.
„Аз не разбирам, как България може да е потъващ кораб, защото България е нашата държава, която ми е любима!“ - Кармин (9)
ЗАВРЪЩАНЕ се подкрепя изцяло от читателите тук. Направете си свободен или платен абонамент за бъдещи епизоди.

Мария и Кармин
Всички интервюта са минимално редактирани за по-голяма яснота.
Богдан Дарев: Идеята на Завръщане е да покажем на зрителите една България, за която те не знаят, която аз дълбоко вярвам, че е там и така да улесним тяхното решение да се завърнат. Защото аз се срещам със страшно много хора - млади, хора на моите години, хора с новородени деца, които искат да се завърнат.
КОГА СЕ ЗАВЪРНА?
Мария: Аз заминах 2001 година и се прибрах 2011. Живях в Дания, Холандия, Кипър и Испания. Бях подтикната от това, да търся по-добър живот и по силното настояване на семейството ми, за да може да се случват нещата по-лесно в битов план. Родителите ми много настояваха, а аз нямах интерес да ходя където и да е било. Те ме накараха да опитам нещо ново - пуснаха детето си да опознае света.
Започвайки да пътувам из света, в един период аз не исках да се връщам изобщо в България. Предполагам всеки човек минава през такъв период, когато се среща с различния начин на живот в много държави, коренно различен от този в България. Възможностите и нещата чрез които може да се развиваш се случват по различен начин. Това е понякога доста опияняващо и те кара да живееш на тази вълна. Дори е имало периоди, когато изобщо не съм се сещала за България.
Само че корена, дълбоко забит в сърцето, винаги е там и тегли. И както ме теглеше мен, така тегли и всеки българин по света. В онези моменти, когато в полунощ слушаш химна по Канал 1; или гледаш „Нощни птици“; или си чул някоя  народна песен, която баба ти я е пяла, когато си бил малък или е свързана с друг спомен, особено около празниците - този корен дърпа и боли.  В тези моменти забравяш за света, в който живееш и единственото нещо, за което си мислиш е България.
Сега, когато съм тук това нещо го няма -  на мястото си

Бодри. Весели. Готови за подвизи. Започваме с краткия отговор на Митко, предприемач, завърнал се в България.
България потъващ кораб ли е?
Митко: Краткият отговор е: „Според нас, не!“
Митко е женен за американката Джен. Двамата са бизнес партньори в Bulgarian Honey Co. Джен открива близостта между хората не къде, а в България. (Прочетете целия разговор тук с превод на български или слушайте аудиото на подкаста на български и английски.)
С Митко и Джен се запознах след премиерата на филма ми ТАМ в Сан Франциско. Част от мен скрито се надява, че филмът поне малко е утвърдил намерението им да се завърнат. Филмът може да се гледа свободно тук.
Лятото на 2020-та Митко ми писа, че с Джен са се завърнали. От това негово писмо започна приятелството ни! Митко и Джен ме вдъхновяват непрестано. Вярвам, че и вие ще останете дълбоко вдъхновени!
Богдан Дарев
Абонирайте се, за да получите бъдещи публикации.

Хората изкарват повече пари в Щатите. Отиваш там и осъзнаваш: „Да, изкарваш много пари, но също така нямаш пенсионен план, нещата са скъпи и хората задлъжняват в една култура на консуматори. И тогава осъзнаваш: „Не е това, което си мислех. Липсва ми близостта с хората“. - Джен
Митко и Джен
Всички интервюта са минимално редактирани за по-голяма яснота.
Джен (на български): Аз съм Джен и съм родена в САЩ. Ходихме до България преди две години и много обичам тази страна. Преди да съм пчелар, пчеларка, работих в инвестиции в имоти в Щатите. Какво друго? (към Митко)
Митко: Мисля, че това е достатъчно.
Дж: Добре.
М: Аз съм Митко. Артистичният псевдоним ми е „Алергичният пчелар“, понеже се занимавам с пчели, а съм алергичен към тях. Аз живеех в района на Сан Франсиско, The Bay Area както го наричаме, горе-долу в продължение на седем години. Преди две години, както Джен спомена, решихме да се преместим в България – аз да се завърна, а тя да се премести.
Оттогава започнахме нашия бизнес, който отива към историята за „Най-ценният сватбен подарък“. В семейството ми традицията на пчеларството започнала преди повече от 100 години, от 101-а да бъда точен, когато на сватбата на прабаба ми младата двойка получила кошер. Един пчелин, не един пчелин, а едно пчелно семейство, един кошер. Оттам семейството ми е започнало да се зани

Елица Матева и Димитър Николов
ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ
Елица Матева: За мен животът никога не е бил обикновен. Винаги съм го усещала сякаш с магически способности. Може би има няколко периода в живота ми, белязали една по-голяма промяна. Първи такъв голям период, голяма промяна за мен, беше когато заминах 18-годишна да уча в чужбина.
Попаднах  в университет с деца от цял свят, с ясна мисъл и отговорност за това кои сме и каква е нашата роля като хора на тази земя. Въпросите, които си задавахме и над които размишлявахме бяха дълбоки и многопластови, ангажираха съзнанието ми още тогава. Попаднах в един свят, който ме покани да мисля по този начин, да усетя  отговорност - и като част от цялото човечество, и като индивид. Това беше наистина голяма промяна за мен.
Друга голяма промяна беше връщането ми в България след почти девет години. Това бе голямо и истинско предизвикателство. Всъщност, да се завърна в България си беше силно преживяване. А четири години по-късно - сега да съм в Берлин отново, един нов етап от живота ми, с нови възможности, въпреки коронавируса. Междувременно се чувствам свързана много с България и искам все още да правя неща там и проекти. Но Берлин текущо ми дава  усещане за център на света по някакъв начин, определено се свързвам с много интересни артисти и отново... един нов период. 
Димитър Николов: Общо взето, откакто започнах да се занимавам с театър - първо непрофесионално в една школа, след това годините в академията, после вече в театъра, успоредно с работата ми в киното - честно казано за мен обикновеният живот е сякаш само съботата или неделята, когато имам време да си изпия кафето спокойно, следобедно, сутрешно, без значение кога.
Сега покрай карантината имаше доста стопиране. Може би това бе първият период, в който имах време въобще да имам някакво време за себе си. Открих си супер голям проблем с това да прекарвам време със себе си и да се занимавам  реално със себе си. Когато ходя на репетиции,  на снимки или се срещам с хора, някак си общо взето се занимавам  с другите или по-скоро с изследването на някой друг. Случва се през мен, но не става въпрос за мен, не съм аз фокуса. Много трудно ми се видя това и честно казано доста ми втръсна.
В един моме

Празнуваме Ден на будителите в България
Номинираните от БНР за будители на годината ни вдъхновиха. Вярваме, че ще ви вдъхновят и вас!
„Не трябва да се страхуваш, защото страхът ти пречи да мислиш реално. Той блокира всяко едно твое сетиво и ти живееш в собствените си страхове. Изграждаш света около себе си, изпълнен само със страхове. Трябва да се опитваш да изплуваш от това нещо.“ - Анна Йончева
Анна Йончева
ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ
Аз и сега си живея обикновен живот. Нищо не се е променило, но  наистина срещата ми с Вики и това, което последва след това, имаше огромно значение. Вики е момичето, което всъщност ме амбицира да стартирам този проект. Случи се след срещата ми с нея на детската площадка, когато тя стоеше измежду другите деца и те ѝ казваха: „Мръдни се, ще те ударим!“, а нейната реакция бе: „Не, на мен ми е много приятно да ви гледам как играете, как тичате“.
Вики е в инвалидна количка, с тумор на гръбначния стълб. Тогава, дойде съученик на дъщеря ми и ѝ каза: „Ти няма да играеш с нея. Не я ли виждаш – тя е болна, тя е заразна“. Буквално в този момент реших, че искам да направя нещо, с което да променя нагласата на децата като моите, които не забелязват тези деца, да започнат да ги виждат. Въобще не съм предполагала, че животът ми може коренно да се преобърне по този начин.
Никога няма да забравя проблясъка вкъщи. Обясних на мъжа ми за случката и му казах, че искам да започна проект, да снимам тези деца. Той ме попита: „ Ти луда ли си? Знаеш ли хората как ще те плюят? Ти си майка на деца без увреждания“.
Аз обаче имах някакво вътрешно чувство. Казах си, че трябва да го направя и плахо-плахо започнах.
ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ
Богдан Дарев: Искам да ти разкажа за един учител, който имах по история. Тогава живеех в Атина. Спомням си, че той ни преподаваше история на Европа. Учехме за Бисмарк, за Германия, как става Съединението и т.н. Обаче децата в класа не слушаха. Той много се палеше, много се ядосваше. Триеше нервно дъската с гъбата. Никога няма да забравя този учител, защото той ми показа какво е да преподаваш със страст, какво е да обичаш това, което правиш. Дори сега като говоря, тръпки ме побиват. 
В твоя живот кои са твоите учители невидими или видими, за които можеш да ни разкажеш

Вярваме дълбоко в развиването на здрава и дълготрайна връзка между поколенията.
Като една гора, един народ се облагодетелства от мъдростта на вековните дървета.
Прочетете текста на подкаста с г-жа Пенка Енчева и професор Тодор Киров отдолу. (Текстът е дело на доброволната помощ на  Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!)
„От всеки човек може да научиш нещо, стига да искаш.“ - г-жа Пенка Енчева
Пенка Енчева и Тодор Киров
ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ
Пенка Енчева: Да. Казваш за обикновения живот, за живота, който имаме в ежедневието. Наистина, след като ме покани да участвам в „Завръщане“, се замислих  дали животът е обикновен. Аз си мисля, че животът винаги е необикновен, особен. Особен и необикновен е със самото си зараждане, със самото си появяване като едно съвършенство на природата. По-нататък с развитието, с получаването на многообразието продължава неговата особеност и необикновеност - съвършенство като видове, като форми, като багри. Толкова е разнообразен животът. И което е много важно наистина, има такова многообразие. То съществува в една непостоянна, непрекъсната връзка. Ето, аз се явявам една малка нищожна прашинка в това житейско богатство и разнообразие, в този обикновен и всъщност много необикновен живот.
За мен - едно малко момиченце навремето, преди доста, доста години, което се включи в това житейско богатство, в това житейско многообразие, река Дунав беше огромна река. Сега, когато имам възможност да се движа и в други части на света, виждам, че не е чак толкова огромна. Но тогава за мен тя беше такава. Беше прекрасна. Беше най-хубавото място, където можеше да се отиде. Също така и необятните простори на Добруджа. Това беше моята поява в живота, в семейството на двама много сърдечни и трудолюбиви хора. Там израснах. Ето ти едно „завръщане“.
По-нататък – училище, с желанието да научиш, да знаеш, да можеш повече. 
Друго ново „завръщане“ за мен беше пътуването ми до Пловдив и животът ми там по-нататък, където в резултат на усилията, които полагах, на ученето, аз станах учител. Това е може би най-прекрасната професия, най-прекрасната възможност да участваш в житейското многообразие. 
Следваха години на раздаване на знания, на грижи, на обич  към толко