По следите на едни истории и техните автори, напълно забравени днес Наскоро се разрових в мазето на семейната вила. Тя е от тези къщи, дето едно време родителите ни ги строяха с невъзможни лишения и мисия да ни оставят “нещо стабилно”. Тъй като през социализма нищо не се хвърляше, понеже никога не можеше да си сигурен, че няма един ден да ти потрябва, навлезлите в неактивна употреба вещи биваха командировани първо в мазето, а после на вилата. Вилите бяха онези буфери на семейния бит и история, където се съхраняваха родовата памет и нейните сантиментални артефакти. Там, където моите родители построиха неголямата си вила, разбира се, първо имаше бараки. Бяха две, с малко коридорче в средата. Беше ги строил дядо ми по майчина линия, бяха сухи, топли и… натъпкани с всякакво предметно съдържимо - юргани от петдесетте, миниатюрни ракиени сервизчета, огледалца и стари ножчета за бръснене, тежки бюфети със стъклени витрини, зверски неудобни разтегателни дивани, кушетки, гардероби с вид на партизански монументи. С годините и постепенното ми влизане във власт на имота процесът на разчистване беше повлякъл към сметището почти всичко. Първо си отидоха тежките комунистически мебели и завивки, след тях дребните, грозновати сервизчета, металните комплекти прибори за хранене с надпис МВР, ножчетата, а накрая и самите бараки. Тъжно - нетъжно, животът трябва да се освобождава от предметността, за да отваря място за дишане. Пък и всяко поколение си носи своите нещица, които също един ден ще полетят към поредното сметище на новите хора. Това, което никога не изхвърлихме обаче, са книгите... www.bulevardi.bg
