014 Павел Койчев: Скулптурата не се прави между другото В ателието в Горна баня, където светлината се процежда меко през различни материали, Павел Койчев ни посреща сред скулптурите си от оникс, стиропор, дърво, бронз, текстил, стъклопласт, стъкло и грешки, с които сам себе си изненадва. Най-сетне в собствено пространство след десетилетия работа в бараки, мазета, сутерени и други временни решения. В този дом на формата, говорим за материята, времето и човекът, който никога не е чакал да бъде разбран, за да започне да действа. На входа стои „Семейство” - скулптура от 1967, наскоро отлята в алуминий. Вътре гостоприемно ни посрещат оникс, стиропор, дърво, бронз, текстил, стъклопласт, стъкло и хартия. „Всеки материал става за пластика,” казва Койчев. „Но бронзът… отливката най-вече, бронзът е този, в който се личи кой какво може и кой какво е.” Разговорът ни, записан в началото на лятото на 2024, тръгва от последната му изложба в Градска художествена галерия – Пловдив, в залата, която смята за най-добрата в страната за скулптура. Изложбата носи заглавието „Хоризонтално, отвесно, наклонено”. Три състояния в пространството, но и три начина да съществуваш. Абстрактни, цветни форми, съзнателно далеч от очакваното. „Не искам да се повтарям. Нито материално, нито тематично.“ „Разкажи ни кога започна да се занимаваш с изкуство? Защо? Как разбра, че това е твоето нещо?” „Аз и досега не съм разбрал”, отговаря авторът. После се връщаме назад. До общежитието в Банкя през 40-те. До детето, което рисува без да е виждало жив художник и разбира се до първия „огромен житейски удар”, нанесен от бюст на Волтер – двойка по рисуване в Художествената гимназия, заради която е на крачка от изключване. „Павка, като направиш сега годишния изпит по скулптура, ще може да се поправи оценката, защото скулптура се гледа отвсякъде. А аз до тогава скулптурата хич не я обичах. Ама хич. То беше едни мазета, кал. Ама никакво отношение нямах. Обаче тя в един момент се превърна във възможност за спасение.” Следват години на тишина и труд. Академия без диплома. Скулптури от гипс, правени в подземия и влага. Заплата от 65 лв. във фотоиздателство, от което напуска, за да не изостави себе си. „Скулптурата не се прави между другото. Не можеш да си я позволиш само когато имаш време.“ Разказва ни за първата голяма поръчка – скулптурна композиция за гаровия площад в Благоевград. Приета, отлята, монтирана… и на следващия ден премахната. „Едно смразяващо мълчание“, описва той реакцията на официалните лица. Скулптурите са прибрани в склад. По-късно върнати. После преместени. Днес се намират в центъра на града, макар че Койчев вярва, че са били създадени само за гарата. Постепенно в разговора изплуват и по-личните истории. За Музея на хумора и сатирата в Габрово, за директора му Фъртунов, който го кани да участва в биеналетата. Така в музея попадат „Търкулчо“ и „Ръка в ръка“ – скулптури, създадени с чувство за ирония, за пространство и за принадлежност. „Към Габрово имам сантимент. Голям.“ След 1989 идва свобода, но и още по-голяма самота. Над 30 самостоятелни изложби – всяка с нова тема, форма, материал. Никога с поръчка. „Правя това, което ми е в главата.“ Два пъти е имал спонсор. Първия път – след новината за клонираната овца Доли, когато създава Стадото в Осиковица. Вторият – в Златни пясъци. Разговорът ни отвежда до поляната в Осиковица, където се случва едно от най-важните „съхранения” в живота на Койчев и вероятно най-красивата скулптурна градина в страната ни - ей така, от късмета и нуждата. Над сто оригинални скулптурни модели, изоставени и застрашени от времето, са спасени и облечени в смола, благодарение на филантропа Мирослав Михайлов. „Двама идиоти“, казва Койчев, визирайки себе си и Миро – „ама точно такива идиоти трябваше, за да го има това място.“ Там, сред тези работи, стои „Градежът” – скулптура-къща, направена от плет и кал. Проектирана като пластика, обитаема като дом. „Ако с нещо се гордея, то е това.“ Без проектанти. Без разрешителни. С майстор от Неделино и трима помощници, които строят по макет в мащаб 1:10. Архитектура, родена от ръце. Към финала говорим за подкрепата. За липсата ѝ. И за Калина – жената, която никога не е направила скулптура, но е помогнала на десетки да се родят. За Светлин Русев – единственият, който преди 1989 „е направил нещо реално за мен.“ За това как е предлаган два пъти за звание, и два пъти отхвърлен от Централния комитет на партията. И за това как не го е заболяло. „Институциите не са моята мяра. Аз не правя за тях.“ „Не вярвам в идеологии. Не харесвам ограничения. Не знам какво ще направя зад другия ъгъл. Не искам да се повтарям.“ И макар името му да се споменава с респект, Койчев остава човек, който отказва да бъде формализиран. Човек, който върви по свой път, в ритъм, който не се поддава на наръчник; скулптор, който е работил с всичко – от оникс до говежди тор. Не за да впечатлява. А защото е нямало друг начин. Фотографиите са на Иван Бакалов. На него дължим и възможността да си говорим с Павел Койчев. Епизодът е продуциран с частична подкрепа от Национален фонд „Култура”.
